French
DeutschБукурещки договор (1886) – Уикипедия
- Вижте пояснителната страница за други значения на Букурещки договор.
| Букурещки договор (1886) | |
 Делегатите, сключили Букурещкия договор | |
| Информация | |
|---|---|
| Подписване | 3 март 1886 г. |
| Място | Букурещ, Кралство Румъния |
| Подписали | Кралство Сърбия Княжество България |
| Букурещки договор (1886) в Общомедия | |
Букурещкият договор от 19 февруари (3 март по нов стил) 1886 година е мирен договор, който слага край на Сръбско-българската война.[1][2]
Датите са по Юлианския календар (стар стил), освен ако не е указано иначе.
Поради това, че княжество България е васално на Османската империя, официални страни в преговорите са „султанът, император на отоманите, в качеството си на сюзерен на княжество България, негово величество кралят на Сърбия и негово височество князът на България“. Те назначават свои делегати: за България Абдуллах Маджид паша, Иван Евстратиев Гешов и за Сърбия посланикът в Лондон Чедомил Миятович. Българското правителство на Каравелов се съгласява с това представителство, за да покаже, че зачита сюзеренитета на султана[3]. Преките преговори се водят на практика под диктовката на Великите сили, а провеждането им в Букурещ е предложено от Германия. Конференцията започва работа на 23 януари и договорът е подписан на 19 февруари.
Победителят във войната, България, и победеният, Сърбия, изоставят взаимните си териториални претенции още с примирието през декември 1885 година, когато комисари на Великите сили (Австро-Унгария, Германия, Русия, Великобритания, Франция и Италия) налагат изтегляне на войските и на двете страни на старите граници.[4] В хода на мирната конференция, сръбският делегат Миятович предлага околията на Пирот в замяна на Трън и Брезник, както и подялба на Македония (тогава под османска власт) на сфери на влияние, но българският представител Иван Евстратиев Гешов отказва. Сръбският покровител Австро-Унгария се противопоставя на българското искане за парично обезщетение от 25 милиона франка. В очакване на дипломатическо признание на Съединението на Княжество България и Източна Румелия, правителството на Каравелов отстъпва. Отхвърлено е и искането на Белград за освобождаване на сръбските търговци от транзитни такси в България.[5][6] Така в мирния договор, подписан на осмата годишнина от Санстефанския договор, е записано един-единствен член: „[м]ирът е възстановен между Сръбското Кралство и Българското Княжество от деня на подписване“.[7]
Мирният договор е един от малкото подобни документи, който не налага наказание на държавата-агресор и тя не понася нито териториални, нито финансови загуби. Макар че държавата-победителка не е компенсирана за несправедливото нападение, значението на българските отстъпки е в последвалото фактическо приемане на Съединението от страна на Великите сили. Същия месец е подписан Топханенският акт, който урежда управлението на Източна Румелия от българския княз[3].
Източници
[редактиране | редактиране на кода]- ↑ Договор за мир между България и Сърбия, сключен в Букурещ на 19 февруари (3 март) 1886 г. // Международни актове и договори 1648 – 1918. Наука и изкуство, 1958. с. 171.
- ↑ The map of Europe by treaty; showing the various political and territorial changes which have taken place since the general peace of 1814 : Hertslet, Edward, Sir, 1824 – 1902 : Free Download, Borrow, and Streaming : Internet Archive // Internet Archive. Посетен на 24 март 2022. (на английски)
- ↑ а б Димитров, Илчо. Епоха 1885. София, Тилиа, 1995. ISBN 954-8706-24-5. с. 291 – 3.
- ↑ Радев, Симеон. Строителите на съвременна България. София, Български писател, 1990, стр. 688 – 690
- ↑ Марков, Георги. „Балканизацията“. Геополитическо явление в конфликтознанието. София, „Военно издателство“ ЕООД, 2011. ISBN 978-954-509-462-0. Стр. 72 – 76
- ↑ Радев, Симеон. Строителите на съвременна България. София, Български писател, 1990, стр. 694 – 697
- ↑ Матанов, Христо и др. Текстове и документи по история на България. София, „Булвест 2000“, 1993. ISBN 954-8112-90-6. Стр. 355
Вижте също
[редактиране | редактиране на кода]- Симеон Радев. Строителите на съвременна България. Том 1, книга 6, III. Примирието и мирът (електронно издание на библиотека „Словото“)
- Нишко споразумение (1886)