Гражданство на Европейския съюз – Уикипедия

Гражданството на Европейския съюз, наричано неправилно европейско гражданство, е правен статут на гражданите на страните-членки на Европейския съюз.

То не премахва националното гражданство на отделните страни-членки, а го допълва със съвкупност от допълнителни права. Гражданството на Европейския съюз е учредено с Договора от Маастрихт, подписан през 1992 г. В преамбюла на договора страните – членки на ЕС, заявяват, че са „решени да създадат общо гражданство за гражданите на своите държави“^[1], чиято цел е „да укрепва закрилата на правата и интересите на гражданите на държавите членки“^[2]. Въвеждането на гражданство на Съюза показва желанието на страните членки да установят пряка политическа връзка между ЕС и конкретното физическо лице, да спомогнат за по-активното му участие в социално-икономическия и политическия живот в държавата членка, на територията на която то пребивава, без да бъде неин гражданин.^[3] Същевременно гражданството на Съюза е една от особеностите на Европейския съюз, която отдалечава Съюза от класическото разбиране за международна организация.^[4]

Самата правна уредба на европейското гражданство се съдържа в Част II на Договор за функциониране на Европейския съюз – ДФЕС (предишен Договор за Европейската общност – ДЕО) и в редица други документи.

Така формулираното определение за гражданството на Съюза дава основание да се направи заключението, че придобиване на европейско гражданство е невъзможно без предшестващо притежаване или придобиване на национално гражданство на държава членка на ЕС. Така според договорите личният и неделим статус на гражданин на дъжава – членка на ЕС, води до фактическо положение, при което той става субект на права и задължения, свойствени на ЕС, които се закрилят не само в рамките на Съюза, но и извън него.^[3] Притежаването на национално гражданство на страна – членка на Съюза, е абсолютно изискуемо условие за придобиване на гражданство на Съюза.^[3] Обратната хипотеза обаче е невъзможна – Гражданството на Съюза не може да бъде използвано, за да се придобие гражданство на друга държава членка, различна от държавата членка, чиито гражданин е съответното лице. Същевременно Договорът от Рим не изземва правото на отделните страни – членки на Съюза, сами да определят условията за придобиване и изгубване на националното си гражданство.^[4]

На този етап правната уредба на статута на гражданина на ЕС не е изчерпателна, а представлява една поредица от права. В понятието гражданство на ЕС преди всичко се обобщават отделни права, без да може да се открои ясно единна, обща и последователна концепция.^[3] За сега няма и ясно дефинирани задължения, които произтичат от европейското гражданство: няма задължителна европейска военна или цивилна служба, няма дори европейски данък.^[6]

Основните права и задължения на европейските граждани са определени от изискванията на националното им гражданство и европейските институции се ангажират да ги спазват, зачитат и гарантират.^[6] Допълнителното европейско гражданство е източник и на някои допълнителни права, които са уникални и само европейските граждани имат подобни. Все пак според Хартата на основните права на ЕС „упражняването на тези права налага отговорности и задължения.^[6]

Правата, които са съдържанието на института на европейското гражданство и се предоставят на гражданите на страните – членки на Съюза, са изброени в Част II – Недискриминация и гражданство на Съюза, на Договора за функциониране на Европейския съюз (чл. 20 – 25).

Чл. 21. на ДФЕС (предишен чл. 18 от ДЕО) т.1 гарантира правото на свободно придвижване на европейските граждани и пребиваването им на територията на държавите членки на Съюза. Това право не е безусловно, а се прилага при спазването на ограниченията и условията, предвидени в правото на ЕО. Тези ограничения се съдържат както в разпоредбите в останалите части от Договора, така и в актовете по неговото прилагане. На практика от това право не могат да се възползват европейските граждани, които нямат средства за самоиздръжка на територията на приемащата страна-членка. С ограничено право на свободно придвижване в рамките на съюза са и европейските граждани, които не могат да бъдат допуснати на територията на останалите страни членки от съображения, касаещи обществената сигурност, обществения ред и общественото здраве. На практика от това право в пълнота могат да се възползват само работещите в другите страни членки, туристите или материално осигурените, които могат да живеят в чужбина, без да им се налага да работят.^[7] Гражданите на Съюза имат право на пребиваване на територията на друга държава членка за срок до три месеца без никакви условия или формалности, освен изискването да притежават валидна карта за самоличност или паспорт.^[8] За срокове на пребиваване по-дълги от три месеца приемащата държава членка може да изиска от гражданина на Съюза да се регистрира при съответните власти.^[9]

Член 22 на ДФЕС (предишен чл. 19 от ДЕО) постановява, че всеки гражданин на Съюза, който живее на територията на страна членка, на която той не е гражданин, има право да избира и да бъде избиран в местни избори в държава членка, на територията на която пребивава, при същите условия, както и гражданите на тази държава. (т.1) или да избира и да бъде избиран в изборите за Европейски парламент в държавата членка, където пребивава при същите условия, както и гражданите на тази държава. (т.2).

Активните и пасивните избирателни права на гражданите на ЕС в посочените избори също не са абсолютно безусловно. Те също могат да бъдат ограничени, когато това се налага поради специфични за дадена държава членка проблеми. Освен това условията за участие в съответните избори се определят според вътрешното право на съответната държава членка, на чиято територия те се провежда, но и в рамките на условията в Директива на Съвета от 1995 г., която предвижда, че отделната държава сама определя продължителността на пребиваване на нейна територия, за да може конкретният гражданин на ЕС, който не е неин гражданин, да участва в посочените избори.^[10]

Чл. 23 на ДФЕС (предишен чл. 20 от ДЕО) постановява, че гражданите на ЕС, намиращи се на територията на трета страна, в която държавата членка на ЕС, на която те са граждани, няма дипломатическо или консулско представителство, имат право на дипломатическа или консулска защита от органите друга страна – членка на ЕС, която има дипломатическо представителство във въпросната трета страна. Когато националната държава на гражданина на ЕС има представителство в третата страна, то чл. 22 не се прилага.

Чл. 24 от ДФЕС (предишен чл. 21 от ДЕО) гарантира правото на гражданите на ЕС да отправят петиции до Европейския параламент. Кръгът от субекти на това право освен гражданите на ЕС обхваща и физически и юридически лица, които пребивават законно или имат седалище в някоя страна – членка на Съюза.

Всички европейски граждани, както и всички физически и юридически лица със законно пребиваване или седалище в някоя страна членка, съгласно чл. 24 могат да сезират Европейския омбудсман относно случаи на лошо администриране в действията на институциите или органите на Съюза, с изключение на Съда и на Общия съд при изпълнение на техните съдебни функции.^[11]

Според чл. 24. от ДФЕС европейските граждани могат да се обръщат писмено към всяка институция или орган на Европейския съюз на един от официалните езици на Общността и да получават писмен отговор на същия език.

Освен посочените в Част II на Договора за функциониране на Европейския съюз права на европейските граждани, множество допълнителни права европейските граждани получават и по силата на разпоредбите на останалата част от договора и от вторичното законодателство на съюза (Регламенти, Директиви и т.н.). Става въпрос за допълнителни граждански, социални, икономически и политически права, като право на социално осигуряване в рамките на Съюза, право на безопасни условия на труд, право на чиста околна среда, право на здравословни и безопасни храни и потребителски стоки и услуги, право на защита на личните данни и т.н. Освен това всички граждани на ЕС имат право на достъп до информация относно работата и решенията на европейските институции, както и на свободен достъп до Европейското законодателство. Едно от най-важните права на европейските граждани, които се съдържат в разпоредбите на Европейските договори, е правото им да търсят от Съда на Европейския съюз закрила на правата си, които произтичат от статута им на граждани на ЕС.

Цитирана литература

• Цанков, Веселин. Аз, гражданинът на Република България и на Европейския съюз. София, Министерство на правосъдието, 2005. ISBN 954-90213-6-X.
• Паси, Гергана. Европейско гражданство-права и достъп до информация. www.gerganapassy.eu. Посетен на 16.07.2009. Архив на оригинала от 2016-03-04 в Wayback Machine.
• ГПЧЕ Ромен Ролан – Стара Загора. Европейско гражданство. Какво означава да си гражданин на Обединена Европа?. 2006 – 2009. Посетен на 16.07.2009.^{[неработеща препратка]}
• EUR-Lex. ЕВРОПЕЙСКИ СЪЮЗ – КОНСОЛИДИРАНИ ТЕКСТОВЕ НА ДОГОВОРА ЗА ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ И НА ДОГОВОРА ЗА ФУНКЦИОНИРАНЕТО НА ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ. Официален вестник на Европейския съюз. 2008/C 115/01, 9 май 2008. Посетен на 27 януари 2010.
• EUR-Lex. ДИРЕКТИВА 2004/38/ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно правото на граждани на Съюза и на членове на техните семейства да се движат и да пребивават свободно на територията на държавите-членки. Официален вестник L 158/77, 30.04.2004. Посетен на 16.07.2009.
• Министерство на правосъдието. Европейско гражданство. Посетен на 16.07.2009. Архив на оригинала от 2009-04-10 в Wayback Machine.