Девол (град) – Уикипедия

Дево̀л е средновековен град, важен административен, църковен и културен център в Първата българска държава. Градът е бил разположен край едноименната река в днешна Югоизточна Албания.

На старобългарски език името на града, областта и реката се изписва във формата Дѣволъ. Така остава в книжовния език до 1945 г. Известно е и в няколко гръцки варианта: Διάβολι, Δεβόλι и Ντεβόλι, с който днес най-често се обозначават реката и окръг в Албания. Епископ Михаил Деволски съобщава, че в началото на XII век, столетие след завладяването на България от византийците, град Девол е наричан още Селасфорос (в превод от гръцки: светлоносец, а на латински: Луцифер, едно от прозвищата на дявола). От това сведение някои извеждат произхода на името на село Звезда^[1]. Според Иван Дуйчев при преименуването на Девол византийците са се подвели за значението на името, а оригиналното название произхожда от времето на траките и илирите, населявали региона още преди заселването на славяните, и е сходно със споменатата от Птолемей Dibolia в Еордея^[2].

Точното местонахождение на Девол е спорно. Според една от версиите градът е бил разположен до село Гостима в северното подножие на планината Томор (Мали Томорит)^[3]. Други проучвания сочат, че градът се е намирал край горното течение на река Девол, североизточно от град Корча, в близост до село Звезда^[4][1][5].

Смята се, че областта Девол е присъединена към България от кан Пресиян към 842-843 г.^[6] По времето на княз Борис I (852-889) град Девол е средище на административна област комитат, наричана в някои извори Кутмичевица. Тук се издига една от седемте големи църкви, издигнати от Борис в България след покръстването^[7]. За известен период управител на областта е комит Домета^[8]. През 886 г. Борис изпраща в Девол Климент Охридски, който превръща града в средище на книжовна школа^[9], преместена впоследствие в Охрид (Охридска книжовна школа). През 893 г. просветителската дейност на Климент в Девол е поета от друг ученик на Кирил и Методий – Наум Охридски^[10]. През същата година е учредена Деволската епархия^[5].

Предстоятел на епархията през 30-те години на X в. е Климентовият ученик Марко Деволски^[11]. По негова заръка е написано Първото житие на Свети Наум с автор друг Климентов ученик от Девол^[12]. Епархията просъществува по времето на цар Самуил (997-1014)^[11]. Изказано е мнение, че Девол е първата Самуилова столица^[13]. След като завладява Охрид, през лятото на 1018 г. византийският император Василий II използва Девол като база за действия срещу установилите се в Томор предводители на българската съпротива Пресиян и Ивац^[14].

Василий II премахва Деволската епархия и я присъединява към Костурската^[15]. Тази промяна е временна, защото са известни двама епископи на Девол от по-късен етап на византийското владичество^[16]. Един от тях е Михаил Деволски, комуто се приписва авторството на редица ценни за съвременната историография добавки към хрониката на Йоан Скилица за българо-византийските отношения^[17].^[18] През 1072 г., в хода на въстанието на Георги Войтех, Девол е превзет за кратко от зетския войвода Петрила, който воюва на страната на българските въстаници^[4].^[19] При управлението на византийския император Алексий I Комнин (1081-1118) Девол е опора на императора в бойните действия срещу норманите на Робер Гискар и Боемунд. През септември 1108 г. Алексий сключва мирно споразумение с Боемунд, известно като Деволски договор^[20]. Това примирие слага край на последните кръстоносни напъни на Първия кръстоносен поход и на всички домогвания на Боемунд Антиохийски до византийската корона.

След Клокотнишката битка (1230 г.) Девол е завладян от цар Иван Асен II и става център на административна област (земя, на гръцки: хо̀ра) в Търновското царство^[6].^[5] Непосредствено след смъртта на цар Коломан I Асен през 1246 г. югозападните български владения са превзети от епирския деспот Михаил II^[21]. Девол е в района на бойните действия при последвалите войни между Епирското деспотство и Никейската империя. На два пъти – през 1254 и 1259 г., градът е завладяван от никейски войски^[22]. През 30-те и 40-те години на XIV в. управляващата сръбска династия на Неманичите разширява своята държава за сметка на Византия с цяла Македония, Албания (в т. ч. и Девол), Епир, Тесалия, Етолия и Акарнания. ^[23] На 20 декември 1355 г. край Девол умира цар Стефан Душан ^[24].

• 
  Представа за местонахождението на Девол (Deabolis) на автор от първата половина на XIX в.^[25]
• 
  Границите на Деволския комитат през IX-X в. (1.) и на Големия и Малкия Девол през XI-XII в. (2.)^[26]
• 
  Границите на българската държава в района на Девол при царуването на Калоян (2.) и Борил (1.)^[27]

Портал „Македония“