Емилио Де Боно – Уикипедия

Емилио Де Боно Emilio De Bono
Де Боно през 1929 г.
Роден	19 март 1866 г. Касано д'Ада, Ломбардия, Кралство Италия
Починал	11 януари 1944 г. (77 г.) Верона, Венето, Италианска социална република
Военна служба
Звание	Маршал
Години	1884 – 1920 1935 – 1943
Служил на	Кралство Италия
Род войски	Кралска италианска армия
Войни	Итало-турска война Първа световна война Втора италианско-етиопска война Втора световна война
Емилио Де Боно в Общомедия

Емилио Де Боно (на италиански: Emilio De Bono) е италиански генерал, фашистки деец и член на Големия фашистки съвет. Участва в Итало-турската война, Първата световна война, Втората италианско-етиопска война и Втората световна война.

Де Боно е роден на 19 март 1866 г. в Касано д'Ада. Той е син на Джовани Де Боно, потомък на графска фамилия от Барласина. През 1884 г. се записва в Кралската италианска армия, като към избухването на Итало-турската война през 1911 г. той вече се е издигнал в йерархията ѝ до началник-щаб. След това се сражава в Първата световна война, където се отличава в бой срещу австрийците при Гориция през 1916 г. и при Монте Грапа през октомври 1918 г. През 1920 г. е освободен от длъжност с чин генерал-майор.^[1]

В началото на 1920-те години Де Боно спомага за организирането на Националната фашистка партия. През 1922 г. той е един от четиримата организатори на Похода към Рим. Това събитие маркира началото на фашисткия режим в Италия. След това Де Боно служи като началник на полицията и командир на фашистката милиция.

През 1925 г. срещу Де Боно са повдигнати обвинения за ролята му в смъртта на левия политик Джакомо Матеоти през 1924 г. Той не замесва началниците си и неочаквано е оправдан през 1925 г. По-късно същата година е назначен за губернатор на Триполитания в Либия.

През 1929 г. Де Боно е назначен за министър на колониите. През 1932 г. крал Виктор Емануил III и Де Боно посещават Еритрея, където по техни думи основават мирна, лоялна и доволна колония.^[2]

През ноември 1932 г. по молба на министър-председателя Бенито Мусолини, Де Боно начертава план за нахлуване в Етиопия (Aбисиния). Планът му включва традиционен метод на проникване – относително малка сила, която постепенно настъпва на юг от Еритрея, установява укрепени бази и след това продължава срещу все по-слабия и дезорганизиран противник. Нахлуването на Де Боно има за цел да е евтино, лесно и с малко жертви (както и по-бавно).^[3]

Мусолини отделно дава задача на сухопътните сили да изготвят план през следващите години. Армията предвижда масивна кампания, включваща 5 – 6 пъти повече войски от Де Боно. През 1934 г. Мусолини слива некоординираните планове в един, залагайки на идеята на тоталната война.^[4]

През 1935 г. Де Боно е назначен за главнокомандващ на италианските операции в Етиопия в новоизбухналата Втора италианско-етиопска война. Мусолини назначава именно него, защото иска победата в Етиопия да не е просто италианска победа, а и фашистка. Де Боно командва нахлуващите сили от Еритрея (северен фронт). Под неговото пряко ръководство се намират 9 дивизии и 3 корпуса.^[5]

На 3 октомври войските му преминават в Етиопия от Еритрея. На 6 октомври превзема Адуа, отмъщавайки за позорната битка при Адуа от Първата италианско-етиопска война през 1896 г., когато италианците претърпяват поражение. Скоро след това Де Боно завзема града с историческо значение Аксум, яздейки бял кон. След тези първоначални триумфи, обаче, настъплението на генерала се забавя.

На 8 ноември италианските войски превземат Мекеле. Това се оказва и границата на възможностите за италианското настъпление под ръководството на Де Боно. Повишаващото се напрежение от другите държави върху Мусолини води до нуждата от бързи и бляскави победи. Той вече не иска да чува са препятствия или забавяния.^[6]

На 16 ноември Де Боно е повишен на маршал на Италия, но Мусолини става все по-нетърпелив с бавния прогрес на инвазията. Така, на 17 декември Де Боно е освободен от длъжността си на главнокомандващ чрез телеграма, обявяваща, че с превземането на Мекеле пет седмици по-рано мисията му е била изпълнена. Мястото му е заето от маршал Пиетро Бадолио. След това Де Боно е назначен за инспектор на отвъдморските войски.

През 1940 г. Де Боно командва отбранителен корпус, стациониран в Сицилия. Той се обявява срещу намесата на Италия във Втората световна война, но гледа да не се набива на очи и през 1942 г. е назначен за министър на държавата. На 24 – 25 юни 1943 г. той е един от членовете на Големия фашистки съвет, гласували за отстраняване на Бенито Мусолини. След като диктаторът е арестуван и вкаран в затвора, той е освободен в хода на нацистката операция „Дъб“. Мусолини установява Италианската социална република в северната част на страната, след което нарежда Де Боно и други, гласували срещу него, да бъдат арестувани. Алесандро Паволини ги дава под съд за държавна измяна във Верона. Де Боно е осъден чрез показен съдебен процес.^[7]

На 11 януари 1944 г. Де Боно е екзекутиран чрез разстрел.^[1] През целия си живот е атеист.