Еос – Уикипедия

За информацията в тази статия или раздел не са посочени източници. Въпросната информация може да е непълна, неточна или изцяло невярна. Имайте предвид, че това може да стане причина за изтриването на цялата статия или раздел.

Еос Ἠώς
древногръцка богиня на зората
Еос (1895), Евелин де Морган, Лондон
Семейство
Баща	Хиперион
Майка	Тея
Братя/сестри	Хелиос Селена
Съпруг	Астрей Титон
Партньор	Зевс Кефал[1] Орион
Деца	Борей Зефир Нот Хеспер Евър Кайкиас Липс Астрея Мемнон
Еос в Общомедия

Еос (на старогръцки: Ἠώς или Ἕως) в древногръцката митология е богиня на зората, в римската митология е позната като Аврора.

Дъщеря на титана Хиперион и титанидата Тея. Представяна е като сестра на Хелиос и Селена, но и като дъщеря на Хелиос и на Никта.

Често е изобразявана със златиста коса и червени криле. Носи цветна рокля в цветове на утрешната зора. Така е изобразена в поемите на Омир, където е описвана с епитети като „розовопръста“, „шафранодрешна“, „лъчезарна“, „златопрестолна“, „роснокоса“, „пурпурна“.

Всяка сутрин носи на боговете и хората светлината на деня, като изплува от морските дълбини на дивна колесница, впрегната с конете ѝ Лампос („блестящият“) и Фастон („искрящият“). Изкачва се на хоризонта, подкарва звездите и пропъжда тъмнината, отваря с розовите си пръсти пред колесницата на Слънцето (Хелиос) златните небесни порти.

Според легендата за нея, когато богинята на любовта Афродита разбира, че любовникът ѝ Арес (бог на войната) се е поблазнил по прелестите на Еос, тя изпада в гняв и решава да я накаже, като я направи влюбчива.

Оттогава Еос има много любови и дълбоки страсти, а възлюбените ѝ са предимно смъртни хора.

Сред тях е прочутият хубавец Клит, син на Мантий от гадателския род на Меламподите, когото отвежда на Олимп, за да ѝ прави компания. В обятията ѝ се озовава и харесалият ѝ се изкусен ловец Орион, син на Посейдон, и той е с нея на остров Делос (Ортигия), но подхваща вражда с богинята Артемида и е убит от нея, след което заедно с ловното си куче е превърнат от Зевс, чийто почитател изглежда е бил, в съзвездие на утринното небе, близо до Плеядите (митологичното обяснение за „появата“ на съзвездието Орион). Отнемайки го от жена му Прокрида, скоро след сватбата им, Еос отвлича и страстния ловец Кефал, син на Дейон и внук на тесалийския цар Еол, но впоследствие го връща при невестата му, която излиза невярна и (според легендата – при ловен инцидент и без да има намерение да погуби именно нея), той я убива.

Най-голямото увлечение на Еос е по Титон (според Омир той е син на троянския цар Лаомедонт, брат на Приам и баща от Еос на етиопския цар Мемнон, съюзник на троянците, убит от Ахил във войната на ахейците с тях). Той е живее нощното селение на Еос и тя е толкова привързана към него, че решава да му уреди безсмъртие, за което се обръща с молба към Зевс. Той се съгласява, но се оказва, че Титон е получил само това, но не и вечна младост, поради което не само, че остарява с времето, като всички други хора, но и продължава на старае безкрайно във времето и в резултат на това постепенно се смалява и накрая (запазвайки човешкия си говор) се превръща в щурец, който поне отначало остава да живее в двореца ѝ. Това, както и смъртта на Мемнон, хвърля богинята в срам, смут и скръб и става причина тя да избледнее и да почне редовно да плаче – в митологията росата е представяна като нейните сълзи, по повод сполетелите я трагедии.

Обикновено Еос е представяна като крилата женска фигура.

През Античността Еос се среща често във вазописта – в композиции, в които е изобразена заедно с любимия си Титон или със сина им Мемнон. Понякога е представяна върху колесница с четири коня (подобна на колесницата на Хелиос), именно като богиня на настъпващия ден.

През Ренесанса, когато европейските хуманисти преоткриват античното културно наследство, Еос отново се появява в изкуството.

В Зрелия Ренесанс, художникът Микеланджело Буонароти по поръчка на Медичите от Флоренция, Италия прави скулптура с различен от наложилия се иконографски стил, на Еос (Аврора) върху саркофага на Лоренцо де Медичи (1492 – 1519) в Капелите на Медичите (което място е известно и като Старата сакристия) във флорентинската църква „Сан Лоренцо“.

Еос е популярен образ в епохата на Барока и Класицизма (например в творчеството на Никола Пусен, Гуерчино).

Тя е централен образ в творчеството на немския романтик Ото Филип Рунге. Появява се и в творчеството на символистите (например на Евелин де Морган).

• 
  Еос и убития Мемнон (490 – 480) пр. Хр., Лувъра
• 
  Еос и нейната колесница (430 – 420)
• 
  Еос преследва Титон
• 
  Гробницата на Лоренцо Медичи, Утро. 1524 – 31. мрамор, дълж. 203.
• 
  Еос на колесницата си
• 
  Еос, Уилям-Адолф Бугеро (1881), Франция
• 
  Еос, Джон Гибсън (1790 – 1866), графика.
• 
  Еос и Титон, Себастиано Ричи (1700)
• 
  Цефалус и Еос, Никола Пусен (1630)
• 
  Еос, Арно Брекер (1939)

• Родословно дърво на гръцки богове