Закон за защита на нацията – Уикипедия

Указ на цар Борис ІІІ за утвърждаване на „Закона за защита на нацията“

Законът за защита на нацията е приет от българския парламент и влиза в действие от януари 1941 г.[1][2] Това е изключителен български закон от комплексен тип, който остава в сила от 23 януари 1941 г. до 27 ноември 1944 г. Законът за защита на нацията не се позовава на действащата към момента на приемането му Търновска конституция.

Законът е внесен от правителството на Богдан Филов и има за цел да отговаря на тенденцията за сходни разрешения на т. нар. „еврейски въпрос“. Следвайки примера на Нюрнбергските закони, законът за защита на нацията е създаден в унисон със законодателството на Нацистка Германия на расистка и националсоциалистическа основа.[1][2]

Законът за защита на нацията урежда обществените отношения, свързани със статута на тайните организации, лицата от еврейски произход, тяхното имущество, „противонационалните и съмнителни прояви“ по време на Втората световна война. Законът е разпределен в четири дяла: За тайните и международни организации, За лицата от еврейски произход, За противонационалните и съмнителните прояви, Особени разпоредби.

Законът въвежда редица ограничителни мерки и срещу масонството и подобни нему тайни организации, срещу евреите-български поданици. Последван е от цяла серия сходни нормативни актове по материята. С чл. 5 от Закона за защита на нацията са разтурени и забранени към 20 организации — масонските ложи, ротарианците, ционистките организации, ПЕН клубът и т.н.[3]

Ограничителните общи разпоредби забраняват на лицата от еврейски произход да бъдат приемани за български поданици, да бъдат избираеми, да заемат държавни, общински и други служби, да се откупуват от военна служба, да встъпват в брак или извънбрачно съжителство с лица от български произход и т.н. Въвежда се и извънреден данък върху еврейското имущество.[2][4] Постановени са ограничения за местожителство, постъпване в учебни заведения (еврейска квота), за имотите, за професионалната и стопанска дейност и т.н. Запазено е писмо от група писатели и общественици, между които Елин Пелин, Стилиян Чилингиров, Елисавета Багряна, Младен Исаев и други, до министър-председателя и председателя на НС за отмяна на обсъждането в XXV ОНС на Законопроекта за защита на нацията с цел „запазване престижа на нацията и завоюваните традиции на веротърпимост и човещина“.[5]

Законът е внесен от първото правителство на Богдан Филов. Приет е въпреки опозицията на част от народните представители, неодобрението на обществени и професионални организации, Светия синод на Българската православна църква, видни обществени личности и др.[2] Утвърден е с Указъ № 3 /21 януари 1941 г., подписан от Цар Борис III и обнародван в „Държавен вестник“, бр. 16/23 януари 1941 г.

За изпълнението на закона е създадено Комисарство по еврейските въпроси. Главен комисар е Александър Белев. През 1943 г. е подписано българо-германското Споразумение Белев-Данекер за депортиране на около 20 000 евреи от новите и старите предели на Царство България. Комисарството при съдействието на армията и полицията активно участва в депортирането на евреи от администрираните от България предвоенни територии на Гърция и Югославия.

След масови обществени протести с намесата на Цар Борис ІІІ, БПЦ, парламентаристи и др. депортацията от старите предели е отменена. Запазено е носенето на отличителни жълти звезди, различни социални и стопански ограничения, принудително заселване, отнемане на икономически и обществени възможности чрез конфискации на имущество, изпращане в лагери за принудителен труд и т.н.[2] Някои лагери успешно са атакувани и разбивани от силите на НОВА.[6][7]

Законът за защита на нацията е отменен на 27 ноември 1944 г. с наредба-закон на първото правителство на ОФ публикувана в „Държавен вестник“ бр. 50/2 март 1945 г. - в изпълнение на последната точка от програмата на Отечествения фронт.

Библиография

[редактиране | редактиране на кода]
  • Неделева, П. Антиеврейското законодателство в България през Втората световна война. С., 2015. Авангард Прима. ISBN 978-619-160-452-4.
  • Божилов, И. и др. (1993). История на България. София: Христо Ботев. ISBN 954-445-094-7
  • Василев, К., и др. (Ред.). (1976). История на антифашистката борба в България 1939-1944 (Том 2). София: Партиздат.
  • Казасов, Д. (1949). Бурни години: 1918-1944. София: Народен печат.
  • Милкова, Ф. (1976). История на българската буржоазна държава и право през периода 1918-1944 г. София: Наука и изкуство.
  • Минчев, Х. (Ред.). (1975). Бойният път на партизанския отряд „Христо Кърпачев“. София: Държавно военно издателство.

Бележки

[редактиране | редактиране на кода]
Уикиизточник разполага с оригинални творби на / за:
Закон за защита на нацията
  1. ↑ а б Милкова (1976), стр. 192.
  2. ↑ а б в г д Божилов и др. (1993), стр. 711.
  3. ↑ Казасов (1949), стр. 692.
  4. ↑ Милкова (1976), с. 193.
  5. ↑ Писмо от група писатели и общественици, София, 17 окт. 1940 г. ЦДА, ф. 1303К, оп. 1, а.е. 120, л. 1
  6. ↑ Минчев (1975), стр. 36-37.
  7. ↑ Василев и др. (1976), стр. 342-345.
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Закон_за_защита_на_нацията&oldid=11860590“.