Иван Теофилов – Уикипедия

Иван Теофилов
български поет и преводач
Роден
24 март 1931 г. (93 г.)
Националност България
Учил вНационална академия за театрално и филмово изкуство[1]
Литература
Жанровестихотворение, мемоари, есе
Дебютни творби„Небето и всички звезди“ (1963)
Известни творби„Амфитеатър“ (1968)
Награди„П. К. Яворов“ (1998)
„Иван Николов“ (1998)
„Христо Г. Данов“ (2004, 2013)
„Орфеев венец“ (2013)
„Аполон Токсофорос“ (2016)
Специална литературна награда на клуб „Перото“ (2016)
Голяма награда за литература на Софийския университет (2016)
ПовлиянИван Бунин, Константин Константинов[2]

Иван Николов Теофилов (псевдоним: Иван Свежин) е български поет, преводач, драматург и режисьор.

Биография

[редактиране | редактиране на кода]

Иван Теофилов е роден на 24 март 1931 г. в Пловдив. Завършва гимназия в родния си град през 1949 г. и ВИТИЗ през 1955 г. През 1955 – 61 г. е драматург и режисьор в театрите в Русе, Силистра, Бургас, Сливен, както и в Централния куклен театър в София. През 1959 г. специализира в Чехословакия. От 1962 до 1978 г. е драматург в Централния куклен театър. През 1978 – 91 г. е редактор на библиотека „Поетичен глобус“ в изд. „Народна култура“. Едновременно е и редактор (1984 – 91) в отдел „Поезия“ на сп. „Пламък“. Създател и главен редактор на литературното сп. „Сезон“. Секретар на Сдружение на български писатели (1994 – 1995) и негов председател (1998 – 2000).

Творчество

[редактиране | редактиране на кода]

Автор на много стихосбирки и пиеси за възрастни и деца.

Теофилов е сред най-добрите български преводачи на руска поезия. Превежда Иван Бунин, Инокентий Аненски, Игор Северянин, Дмитрий Мережковски, Йосиф Бродски, Андрей Бели, Николай Гумильов, Владимир Висоцки.

Признание и награди

[редактиране | редактиране на кода]

През 1979 г. взема награда на Съюза на преводачите за превода на Бунин „Избрани стихотворения“. През 1986 г. е награден със Златния знак на Съюза на преводачите за цялостно преводаческо творчество. През 1996 г. награда за превод „Салоон“ му е връчена в Пловдив от издателите Недялко Славов и Веселин Сариев.

Носител е на наградата на Министерството на културата за принос в българската култура (1997), на националната награда „П. К. Яворов“ за книгата „Геометрия на духа“ (1998) и на националната награда за поезия „Иван Николов“ на ИК „Жанет – 45“ (1998).

Почетен гражданин на Пловдив.[3]

Два пъти е лауреат на националната награда за литература „Христо Г. Данов“ (2004, 2013)[4][5]. Носител на наградата „Орфеев венец“ за 2013 г.[6]

В началото на юни 2006 година департамент Нова българистика към Нов български университет организира Национална научна конференция „Иван Теофилов в българската литература и култура“.[7]

През 2011 г. във връзка с 80-годишнината му с подкрепата на община Пловдив в подножието на Стария град е осъществен проектът за изкуство в градска среда на художника Атанас Хранов „Седмият хълм“. В центъра на изложената на открито постоянна инсталация е положен 120-килограмов чугунен бордюр със стихове от Иван Теофилов. В центъра на града е поставена специална пейка с бронзов надпис „Тук седя поетът Иван Теофилов“.[8]

През септември 2016 г. получава наградата „Аполон Токсофорос“ на фестивала на изкуствата „Аполония“[9][10][11] и Специалната литературна награда на клуб „Перото“.[12]

През ноември 2016 г. получава Голямата награда за литература на Софийския университет.[13][14]

Библиография

[редактиране | редактиране на кода]

Стихосбирки

[редактиране | редактиране на кода]
  • Небето и всички звезди. София: Български писател, 1963, 48 с.
  • Амфитеатър. Пловдив: Христо Г. Данов, 1968, 56 с. (второ изд., 2001)
  • Град върху градове (1976, 2001)
  • Богатството от време. Избрани стихотворения. София: Български писател, 1981, 124 с.
  • Споделено битие. Стихове (1984)
  • Да (1994)
  • Геометрия на духа. Избрани стихотворения (1996)
  • Инфинитив. Пловдив: Жанет 45, 2004, 76 с.
  • Сън или надмощие (2004)
  • Вярност към духа или значението на нещата. Пловдив: Жанет 45, 2008, 476 с.
  • Вкусът на живота. Автоантология. София: Рива, 2016, 136 с.[15]

За деца

[редактиране | редактиране на кода]
  • Дървеното конче от въртележката. София: Български художник, 1975, 16 с.
  • Цветният човек. Пловдив: Жанет 45, 2015, 142 с.

Мемоари

[редактиране | редактиране на кода]
  • Монолози (2001)
  • Вселената на яйцето. Пловдив: Жанет 45, 2011, 160 с.
  • Митология на погледа. Пловдив: Хермес, 2013, 182 с.[16]

Съставителство

[редактиране | редактиране на кода]
  • Антология на българския символизъм. София: Литературен форум, 1995, 318 с.

За него

[редактиране | редактиране на кода]

Източници

[редактиране | редактиране на кода]
  1. ↑ ivan-teofilov
  2. ↑ Разговор с Иван Теофилов в предаването на Йордан Ефтимов „Книжни тигри“, RFI, 18.04.2001, електронна публикация в „Литературен клуб“, 9 октомври 2001 г.
  3. ↑ „Пловдивската културна общественост стана свидетел на две поредни културни събития по един и същи повод: 70-годишнината на поета Иван Теофилов“, в. „Литературен вестник“, бр. 12, 28 март 2001 г.
  4. ↑ „Национална награда „Христо Г. Данов“ 2004, в. „Култура“, бр. 27 (2594), 25 юни 2004 г.
  5. ↑ „Наградиха Иван Теофилов с наградата „Хр. Г. Данов“, информационна агенция „Стандарт“, 15 юни 2013 г.
  6. ↑ Иван Теофилов се окичи с „Орфеев венец“ Архив на оригинала от 2013-10-20 в Wayback Machine., Gusto News, 12 юни 2013 г.
  7. ↑ Програма на Националната научна конференция „Иван Теофилов в българската литература и култура“, електронен бюлетин „Културни новини“, 29 май 2006 г.
  8. ↑ Веселка Венкова, „Иван Теофилов се завърна в Пловдив“, в. „Дума“, бр. 94, 26 април 2011 г.
  9. ↑ Даниела Костадинова - кор. на БНР в Бургас. Иван Теофилов е новият носител на наградата „Аполон Токсофорос“ // БНР. 2 септември 2016. Посетен на 31 октомври 2022.
  10. ↑ Иван Теофилов е новият носител на наградата „Аполон Токсофорос“ // БНТ. 5 септември 2016. Посетен на 31 октомври 2022.
  11. ↑ „Поетът Иван Теофилов е носител на наградата Аполон Токсофорос“, faragency.bg, 3 септември 2016 г.
  12. ↑ Мила Вачева, „Иван Теофилов взе специалната литературна награда на клуб „Перото“, в. „24 часа“, 16 септември 2016 г.
  13. ↑ Милена Димова, „Поетът Иван Теофилов е новият лауреат на СУ“, в. „Сега“, бр. 5741 (270), 25 ноември 2016 г.
  14. ↑ „Иван Теофилов получи Голямата награда за литература на СУ“, БНР, 24 ноември 2016 г.
  15. ↑ Марин Бодаков, „Ходене по буквите“, рец. във в. „Култура“, бр. 26 (2863), 15 юли 2016 г.
  16. ↑ Яница Радева, „Погледът и неговата митология – за новата книга на Иван Теофилов“, рец. в „Литературен вестник“.

Външни препратки

[редактиране | редактиране на кода]
Интервюта и за него
Нормативен контролРедактиране в Уикиданни
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Иван_Теофилов&oldid=11966184“.