Канонично право – Уикипедия

Каноничното право (на латински: jus canonicum), също каноническо право – арх., е набор от норми, приети от църковните власти и съдържащи се в църковните канони, т.е. правила относно устройството на църковните учреждения, взаимоотношенията между църквата и държавата, както и живота на членовете на църквата.

Нормите на каноническо право са задължителни за всички членове на християнската църква^[1]. Каноническото право се основава на Божия закон, обаче същевременно отчита и взема предвид изискванията на богооткровеното и естественото право по отношение на мястото и времето.

Източници на канонично право

Основен източник на каноничното право е Кодекса на каноническото право (на латински: Codex iuris canonici), в сила от 1983 г., който кодифицира църковните правни норми от вековете.

Първият нормативен акт в областта на коническото право е т.нар. „Декрет на Грациан“ (на латински: Concordia discordantium canonum) от 12 век. Това е опит в контекста на развитие на правото в средновековните университети за систематизация на съществуващите правни норми в тази сфера на обществените отношения в католическия свят и страни. Макар „Декрета на Грациан“ да не е бил официално одобряван от Папския престол, той се ползвал с необходимия авторитет и е служел като източник на правото. Каноническото право дотогава е неразривно свързано с историята на Католическата църква.

В 1500 г. било подготвено, а през 1580 г. било извършено обединението на „Декрета на Грациан“ с допълващите го и последвали папски декрети „Extravagantes“, в един „Корпус на каноническото право“ (Corpus iuris canonici).

След периода на революциите, значението в обществото на каноническото право намаляло чувствително.

На 21 април 1870 г. Първият Ватикански събор приема догмите за първородния грях, чистилището, за папската непогрешимост и за непорочното зачатие.

В 1917 г. папа Бенедикт XV утвърдил първия „Кодекс на каноническото право от 1917 година“.

История

От началото на ХІІ век папите Лъв IX, Григорий VII и Инокентий III, като отражение от събитията по Великата схизма с Константинопол през предходния XI век, и като резултат от постепенното избистряне на концепцията на папоцезаризма, провъзгласяват идеята за единната, вселенска и универсална църква, на която в светско отношение се подчинява единната Божия империя и светските крале на запад. Следствие на този обществен процес възникват:

инвеститурата – назначаването на свещениците, решено от Вормския конкордат от 1122 г.;
правото на папата да прогласява интердикт – забрана за богослужение;
правото на папата да отлъчва от църквата и да налага кръстоносни походи;
утвърждаване на „доктрината на двата меча“ формулирана от Тома Аквински в неговата Summa Theologica.

Всичко това е потвърдено от булата Unam Canctam на папа Бонифаций VII от 1302 г., която обявява светската власт за подчинена на духовната и двуединна, т.е. с тази була окончателно е избистрена и наложена концепцията на папоцезаризма за християнския свят поради схизматичността на Константинополските императори. Според тази була папата миропомазва владетелите (т.е. дава властта от Бога на светските владетели като посредник), дава индулгенция и решава въпроса за (династичните) браковете на кралете. Господството на Исус Христос е универсално, а папата е негов наместник на земята.

Същина и идея

Началото на каноническото право е поставено от Августин Блажени с неговото съчинение „За божия град и за човешкия град“. Същината на неговите идеи е, че в „Божия град“, т.е. в Рим където е и престола на Божия наместник на земята властват разумът и вярата. Този град живее по Божия закон и откровение – Библията. Човешкият град е град на греховното, който е преходен и е отглас на истината от Божия град. Ако и доколкото хората спазват правилата на Божия град, ще оживее и човешкия град, т.е. Вечния град – Рим. Идеите на Августин Блажени съчетават наложилото се християнство в Западната Римска империя със случилите се исторически събития в и около Рим (разграбване на Рим от готите на Аларих I през 410 г. и края на Западната Римска империя през 476 г.) и състоянието на обществените отношения в западните провинции на империята през 5 век.

В този смисъл единствената институция оцеляла в западните провинции на Римската империя е църквата и около нея се изгражда правната система и системата на правото, а това е изпърво каноническото право.

В периода от последния общ Четвърти Константинополски вселенски събор на източната и западна църква, била извършена съпоставка на Мойсеевия закон и римските закони с оглед балансирането на бъдещата попацезариска концепция в правото като универсална и съчетаваща древното материално римско право господстващо и на запад, с древния Мойсеевия закон с Декалога (всъщност кодификация на Ездра – виж въведение в историята на Израел).

Първи кодификации

От 13 век насетне в Юридическите факултети на средновековните университети започват да разграничават легисти, които учат римско право и канонисти, които изучават каноническо право. От редиците на канониците произлезли най-известните папи в средните векове.

През 1234 г. всички папски декрети, издадени след 1140 г. били събрани в пет книги и получили названието Liber extra:

съдии;
съдебен процес;
духовенство;
брак;
престъпления по каноническото право.

По времето на папа Климент V (около 1310 г.) e издадена още една книга, наречена по името на папата Клементина, която включвала декретите на папа Бонифаций VIII и Климент V. През 1583 г. тези книги започнали да се означават като Корпус юрис каноникус.

По този начин в западната цивилизация се оформили правните сфери на публичното право и частното право, заето съответно от каноническото право и римското частно право с оглед специфичното развитие на обществените отношения след V век на териториите на бившата Западна римска империя.

Особености

Каноническото право развило редица особености като целибата – изискването за безбрачие на духовенството, като обществените отношения в областта на семейното и наследственото право били поставени под крилото (надзора) на Светата църква.

Развитие на гражданските отношения

След утвърждаването през 12 век на цезаропапистката концепция в западния християнски свят, на основата на каноническото право се развиват особен тип обществени отношения, различни в определена степен от тези в православните страни – Византия и Втората българска държава.

Източници

↑ Canon law // Енциклопедия Британика. Посетен на 3 май 2019. (на английски)

((ru)) Кодекс на каноническото право, официалния сайт на Светия Престол.
Средновековното каноническо право

Вижте също

Външни препратки

[brit_cano-1] Canon law // Енциклопедия Британика. Посетен на 3 май 2019. (на английски)

[1]