Кръвен данък – Уикипедия

Събиране на кръвен данък, османска миниатюра

Кръвният данък (девширме) е периодично събиране в Османската империя на християнски момчета, които са използвани в еничарския корпус и на други държавни служби.

Първоначално еничарският корпус се попълва главно от християни, пленени в хода на военните действия при експанзията на Османската империя на Балканите и в Мала Азия. С времето този източник на попълнения става недостатъчен и в края на 14 век, по времето на султан Баязид I Йълдъръм, е въведена практиката за събиране на кръвен данък. Той засяга най-силно балканските страни, където се запазва значително християнско население, но някои области, като Цариград, Галата и Родос, са освободени от този данък.^[1]

Според първоначалния замисъл кръвният данък трябва да се събира веднъж на 5 години, но на практика този срок често не се спазва. Всяка година той се събира в различни области, така че годишният набор да бъде приблизително постоянен. В средата на 15 век обичайният брой на събраните деца е 2000 – 2500 годишно. Момчетата се подбират сред здравите, интелигентните, сръчни и красиви деца на възраст 7 – 10 години, но тази възраст невинаги се спазва и, особено в по-късния период, често се събират и по-възрастни деца. Това става причина на много места момчетата да се женят на по-ранна възраст, около 12 години, за да избегнат кръвния данък^[1].

След отнемане момчетата се изпращат в определени за тях центрове в Цариград, Галата и Одрин. Те се обрязват и получават ислямско възпитание. Разделят се на 2 групи – ишоглани и аджемоглани. Първите получават изключително добро образование, като се подготвят за висши държавни постове. Останалите са готвени за еничарския корпус или за обслужващи длъжности в двореца, като междувременно много от тях работят в градините на султана или на други места. След навършване на пълнолетие (20 години) повечето от тях стават еничари.^[1]

Кръвният данък се счита от балканските народи за един от най-тежките. Свидетелство са множеството народни песни и предания, разказващи за него.^[1] Не са малко и случаите на доброволно предаване на християнски деца от родителите им. Това се прави с оглед на големите перспективи за бъдещето им, свързани с получаване на образование и възможност за израстване в имперската администрация. Често, бедни мюсюлмани предлагат на съседите си християни, да си разменят децата при събиране на този данък със същите мотиви.^[2]

Последният документиран случай на набиране на християни по девширме се отнася към 1705 година.^[3]

Вижте също

Бележки

↑ ^а ^б ^в ^г Снегаров, Иван. История на Охридската архиепископия-патриаршия, т.2. Второ фототипно издание. София, Академично издателство „Проф. Марин Дринов“, 1995, [1932]. ISBN 954-430-345-6. с. 36 – 40.
↑ Philip Mansel. Constantinople, City of the World’s Desire, 1453 – 1924. John Murrey Publishers. 1995, p. 17, ISBN 978-0-7195-6880-0.
↑ Лори, Бернар. Османското наследство на Балканите // Даскалов, Румен и др. Преплетените истории на Балканите. Том 3. Споделено минало, оспорвани наследства. София, Издателство на Нов български университет, 2015. ISBN 978-954-535-902-6. с. 376.

[снегаров-1] а ^б ^в ^г Снегаров, Иван. История на Охридската архиепископия-патриаршия, т.2. Второ фототипно издание. София, Академично издателство „Проф. Марин Дринов“, 1995, [1932]. ISBN 954-430-345-6. с. 36 – 40.

[2] Philip Mansel. Constantinople, City of the World’s Desire, 1453 – 1924. John Murrey Publishers. 1995, p. 17, ISBN 978-0-7195-6880-0.

[лори-3] Лори, Бернар. Османското наследство на Балканите // Даскалов, Румен и др. Преплетените истории на Балканите. Том 3. Споделено минало, оспорвани наследства. София, Издателство на Нов български университет, 2015. ISBN 978-954-535-902-6. с. 376.

[1]

[2]

[3]