Обявяване на независимостта на България – Уикипедия

И все пак Независимостта има реални проекции като национално и държавно постижение. България вече можеше да сключва договори направо, премахнаха се всички финансови обременения върху нея, тя вече можеше да участва във всички междудържавни конференции на равна нога, национализирани бяха източните железници. И по този начин беше окончателно свален духовният фес от лицето и главите на всички българи.

Независимост, разбира се, можеше да се прояви и преди това събитие и тук се срещаме с парадоксалния факт, че преди 1908 г. България като че ли беше по-самостоятелна и решителна в своите действия, отколкото по-късно, когато започна да участва в коалиции, в съюзнически комбинации и в различни договорености с европейските и балканските държави. В този смисъл можем да кажем, че Независимостта е празник, но той не е възпят нито в поема, нито в песен, нито в някаква друга възвишена форма на национално утвърждение. Тя обаче беше необходима стъпка по пътя на окончателното откъсване на държава като България от нейното минало на поробена страна.

България е била в независимост от великите сили дотолкова, доколкото е могла да избира между зависимости. Не случайно казвам, че до 1908 г. тя е била по-самостоятелна в решенията си. От друга страна, имаме едно тягостно впечатление, че винаги, когато сме взели самостоятелни решения след 1908 г., обикновено сме грешали.^[5]

Това е един забравен нов стар празник. На първата годишнина през 1909 г. той се чества много тържествено. В архива на цар Фердинанд, който внукът му Симеон Сакскобургготски дари преди две години на Централния държавен архив, има снимки от първата годишнина – с царя, със семейството му, с правителството. 22 септември се чества по българските легации и консулства в чужбина, издава се възпоменателен кръст, взима се решение да се състави Зелена книга на независимостта, която обаче не излиза по външнополитически съображения. След Първата световна война празникът е честван едновременно с възшествието на цар Борис III по нов стил на 5 октомври. Поради тази причина след 1944 г. празникът е обявен като царски и е забранен. И така до 1998 г., когато става официален. Сега се пада в понеделник, преди 100 години пак е било в първия ден от седмицата. Все още обаче не може да се схване от народа ни, че това не е обикновен почивен ден. Повечето българи не могат да разберат значението му. Знае се за 3 март и за 6 септември, но не се знае, че в продължение на 30 години България е била васално княжество на Османската империя и българският княз е васал на своя сюзерен – султан Абдул Хамид II. България не е била призната за международноправен субект, не е можела да изпраща свои делегации на конференции и конгреси, нямала е право да обмитява стоките от Великите сили, българският съд не е можел да осъди поданик на Велика сила, извършил убийство на наша територия, и т.н. Освен това в Южна България е съществувала компанията „Източните железници“, която формално е била собственост на Османската империя, но де факто е германско-австрийска и е управлявана от барон Хирш. В същото време през тези години страната ни е преживяла един огромен възход – стопански, политически и културен. Тя става европейска държава като съдържание и просто се е чакал сгодният момент да бъде призната за независима. Това е т.нар. Балканска криза от 1908 – 1909 г.^[6]

Обявяването на независимостта безспорно е събитие. Но още докато е ставало, е било ясно, че то е жалко събитие. Обяснението защо е така е дълго. И международното положение, и действията на Австро-Унгария, и прочее. Още тогава вътре в България има голямо противодействие срещу него. Княз Фердинанд става цар. Прозорливи хора са виждали, че това е началото на неговото единовластие, а още по-прозорливи хора са виждали, че това е началото на катастрофи за България. И тези две катастрофи настъпват. И царят, Фердинанд, позорно бяга от България. Тези неща са известни на интелигентни хора, и не само на тях. Те биха затруднили разумните държавници.

Независимостта е дело на европейската дипломация, както обикновено става с България. Единственото действие в България, което е било неподкрепено от европейската дипломация и дори му е пречено, е Съединението през 1885 г.^[7]

„Независимост“ е идеална категория, противопоставена на „зависимост“ – всички реални страни се намират някъде по средата.

Най-независимата страна, САЩ, зависи за своята икономика от комунистически Китай, който изкупува външния ѝ дълг. Българската независимост има важни символични измерения, но какво реално се е случило? Ами прехвърлят се плащанията от Турция към Русия, България става зависима от Русия. Тъкмо в началото на века, преди въпросната независимост, е най-големият разцвет на българската икономика. Защо ли? Независимостта трае четири години, след което войни, катастрофа... В много по-тежка зависимост влиза България след 1919 г. със заемите, с репарациите. После идва Тристранният пакт, после Съветският съюз. Независими за кратко бяхме в началото на 90-те, предполагам, никой не иска да се върне към този период, който свърши с влизането в НАТО и ЕС. Аз лично бих предпочел да говорим за свободно избрана зависимост (и да се гордеем, когато успеем да я постигнем!). Обвързване, което си избрал в собствен интерес; другото е ритуалистика. Гордите понятия на ХIХ век днес почват да стават не просто неадекватни, но и опасни. Навлизаме в свят на все по-дълбоки взаимни обвързаности.^[8]