Членуване – Уикипедия

Членуването в езика има за цел да изрази граматическата категория определеност/неопределеност.

В различните езици има различни видове членове (определителни и неопределителни), а в някои езици членуването отсъства. Въпреки че в езици като китайския, индонезийския, японския, руския и хинди теоретично няма членуване, на практика някои думи могат да се използват като определителен или неопределителен член, когато това е необходимо.

На български за категория определеност се употребява определителен член^[1] (на английски това е the, който се нарича definite article, букв. „определен член“). Наименованието за член при неопределеност е неопределителен член, какъвто има в английски: a и an (които са indefinite forms of the grammatical article, букв. „неопределени форми на граматичния член“). В българския език има спор дали формите един/една/едно/едни са форми на неопределеност.^[2]

 Основна статия: Определителен член в българския език

В българския език определителният член е задпоставен, т.е. поставя се като окончание на съществителното име. Морфологично пълният и непълният член в българския език съвпадат за всички родове, освен за мъжки род единствено число:

В македонската литературна норма, както и в част от родопските диалекти, формите на определителния член се различават в зависимост от отдалечеността на предмета от говорещия, като във връзка с това съществува троен член:

• определителен член за близки предмети;
• определителен член за отдалечени предмети;
• универсален определителен член.

Формите на определителния член, разбира се, се различават и според рода и числото на съществителните имена:

В езиците, които произлизат от латинския, определителните и неопределителните членове се поставят пред съществителното име, за което се отнасят, за разлика от членовете в българския език, които се изписват като окончания на думата.

Определителният и неопределителният член в романските езици имат различни форми за различните род и число на съществителните имена, които дефинират. Въпреки това, в латинския език, от когото произлизат романските езици, няма нито определителен, нито неопределителен член.

В испанския език определителният^[3] и неопределителният^[4] член имат следните форми:

Употребата на неопределителния член в множествено число в испанския език е сравнително рядка.

В италианския език определителният^[5] и неопределителният^[6] член имат следните форми:

При мъжки род само съществителните имена, които започват със s+съгласна и z+съгласна, се използват с определителен член lo (ед.ч.) и gli (мн.ч.) и с неопределителен член uno (ед.ч.) и degli (мн.ч.).

Пред съществителни имена от мъжки и женски род в единствено число, които започват с гласна, се използват съкратени форми на определителния и неопределителния член – l' (за м.р. и ж.р.), un (само за м.р.) и un' (само за ж.р.). Това явление в езикознанието се нарича елизия на гласен звук.

В португалския език определителният и неопределителният член имат следните форми:

Както в останалите езици, така и в португалския език съгласуването на члена по род и число със съществителното име е задължително.^[7]

Във френския език определителният^[8] и неопределителният член имат следните форми:

Подобно на италианския език, във френския също се среща елизия на определителния член, който се изписва като l' пред думи в единствено число, които започват с гласна или с нямо h.

В немския език определителният член винаги се поставя преди съществителното, към което се отнася, или пред определенията предхождащи съществителното. Членът се скланя като се съгласува по род и падеж в единствено число и само по падеж в множествено число със съществителното, към което се отнася.^[9]

В английския език, подобно на останалите западноевропейски езици, членът се поставя преди съществителното име, за разлика от българския език.

Тъй като в английския отсъства граматическата категория род, определителният член има еднаква форма за всички съществителни имена, без значение от тяхното число – the. Определителният член се произнася като [ði] пред думи, които започват с гласен звук, и като [ðə] пред всички останали думи.

Неопределителният член в английския език има 2 форми – a (пред съгласни) и an (пред гласни).

Използва се също частичен член, определящ частично количество – some и any. Първата форма (some) се използва в съобщителни (разказни) изречения, а втората (any) – във въпросителни и отрицателни изречения. И 2-те форми са еднакви за всички съществителни имена, независимо от тяхното число.

Освен това има и отрицателен член, съобщаващ за отсъствие на количество – no.

В датския език, също както и в норвежкия и шведския (и подобно на българския), определителният член е постпозитивен, т.е. поставя се като окончание в края на съществителното име, вместо като самостоятелна дума пред него, какъвто е случаят в повечето германски езици, в т.ч. английския и немския език. В зависимост от рода и числото на съществителното име, определителният член в датския език може да приема три основни форми: -(e)n, -(e)t и -(e)ne. Налице е също така и неопределителен член, който се използва само в единствено число и само със съществителни имена, които могат да бъдат преброени. Неопределителният член има само две форми – en за т.нар. общ род (fælleskøn) и et за среден род (intetkøn). ^[10]

Хараткерно за определителния член в датския език е това, че когато пред съществителното име се постави прилагателно или числително, определителният член преминава от постпозитивен в самостоятелна дума (den, det или de), както е показано в таблиците по-долу:

Определителният член в датския език не се променя в зависимост от падежа, за разлика от немския. Не се използва определителен член в комбинация с личните местоимения, подобно на останалите германски езици.

• Определителен член в българския език