Род (българска граматика) – Уикипедия

Родът е една от основните морфологични категории на имената в индоевропейското езиково семейство. Характерен е за всички славянски езици. В българския език всяко име и повечето местоимения имат род: мъжки, женски или среден. Измежду съществителните нямат род единствено онези, които притежават форми само за множествено число: очила, въглища, клещи, трици, финанси и др. Родът на съществителните имена не се променя. Останалите имена и повечето местоимения се менят по род (и число), за да се съгласуват със съществителното, което поясняват.

Между граматическата форма и рода на съществителните имена в българския език съществува ясна и последователна зависимост. Правилата са валидни, независимо какво означават съществителните: хора, животни, растения, предмети или абстрактни понятия. В множествено число съществителните имена губят характеристиките на граматическия си род. Затова родът на съществително име се определя от формата му в единствено число.

Пример: Думите кораби, книги, очи завършват все на -и, но са от различни родове:

един кораб – мъжки род;

една книга – женски род;

едно око – среден род.

Съществителните имена не се менят по род, но много често от съществително в мъжки род се образува съществително в женски род с помощта на наставка:

учител – учителка;

лекар – лекарка;

герой – героиня;

монах – монахиня.

Родът на малък брой съществителни имена (собствени и нарицателни) зависи от контекста:

Женя (умалително от Евгений и Евгения);

роднина, хаймана, балама, маскара, мижитурка и др.^[1]

Собствени имена от чужд произход запазват рода, който имат в езика първоизточник:

Георги – м.р.;

Мариам – ж.р.

Съществителни, които в единствено число завършват на съгласен звук, са предимно от мъжки род:

клас, плод, двор, син.

Малък брой съществителни нарицателни от мъжки род завършват на гласна:

на а: баща, войвода, старшина;

на я: съдия, кадия, месия;

с наставките -джи- / -чи- и окончанието -я: бояджия, ловджия, занаятчия и др.;

на о: чичо, вуйчо, дядо, калеко, лелинчо, батко;

на е: бате;

на други гласни (думи от чужд произход): гуру.

От мъжки род са имената на месеците:

януари, февруари, март, април, ... , декември.

Собствените имена на -ий са от мъжки род (те са от чужд произход):

Паисий, Софроний.

Те запазват рода си и тогава, когато крайният звук й отпадне:

Евгений, Евгени.

Съществителните имена, които в единствено число имат окончание -а/-я, са предимно от женски род:

вода, река, жена, сърна, роса, планина, трева, гора;

воля, леля, земя; химия, история, линия, философия.

Около 2500 съществителни нарицателни имена са образувани с наставките -ост/-ест; те са от женски род, въпреки че завършват на съгласна в единствено число:^[2]

радост, новост, младост;

свежест, тежест, болест.

От женски род са и някои думи, които в ед.ч. завършват на -ост/-ест, но този завършек не е наставка:

кост; вест, повест, прелест.

Когато завършекът -ост/-ест не е наставка, думата може да е от мъжки род:

гост, лост, мост, пост;

арест, жест, протест.

Още около 150 съществителни от женски род завършват в ед.ч. на съгласна (но не на -ост/-ест):^[2]

любов, нощ, свещ, пролет, вечер и др.

Съществителни имена, които завършват в единствено число на -о или -е, са предимно от среден род:

село, крило, чудо, ято;

поле, море, куче, дете.

От среден род са и някои съществителни от чужд произход, които в ед.ч. завършват на друга гласна:

таксѝ, жури, бижу, интервю, имамбаялдъ.

В историческия развой на българския език някои съществителни имена са променили своя граматически род.

Съществителното вечер в старобългарския език е било от мъжки род, но в развоя на езика то е преминало в женски род. Остатък от старото състояние е поздравът Добър вечер.

Съществителните жар, кал, пот, прах и др. до края на XIX век са били от мъжки род, но през XX век родът им започва да се колебае: някои носители на българския език схващат рода на тези съществителни като мъжки, други – като женски.

Според езикознанието семантичният признак, който е в основата на граматическата категория род, най-вероятно е естественият пол на живите същества. Древните хора са смятали, че всичко в природата има душа и може да бъде мъжко или женско. Приписвали са пол на растенията, на географските обекти, на всички предмети и абстрактни понятия. Вероятно оттам е възникнала граматическата категория род. Например земята е била възприемана като майка, която ражда из своите недра, затова съществителното земя е от женски род в европейските езици.^[2][3]

В съвременния български език изискването за съответствие между граматически род и естествен пол важи само за названия на лица и някои най-тясно свързани с човека животни, и то само в определени случаи. В останалите случаи родът зависи преди всичко от окончанието. Единствено при названията на хора, ако родовото окончание противоречи на пола, тогава определящ за граматическия род е полът на лицето. Това засяга малък брой съществителни имена:

войвода, старшина и др.

Граматическата категория род се проявява и при други части на речта, освен при съществителните имена. Прилагателните имена, местоименията и числителните имена не притежават собствен граматически род, а се изменят в зависимост от рода (и числото) на съществителното име, което поясняват или заместват. Ето защо те притежават три отделни форми в единствено число – по една за мъжки, женски и среден род; имат и една форма за множествено число, обща за трите рода.

Прилагателните имена, за разлика от съществителните, нямат свой собствен род.
Те се менят спрямо съществителното, което определят, за да се съгласуват с него:^[4]

добър играч, добра постъпка, добро дете, добри дела.

Граматическият род на прилагателното име зависи от рода на съществителното, което определя.
Всяко прилагателно в единствено число има отделни форми за мъжки, женски и среден род.

Основната форма на прилагателното име е нечленуваната му форма за мъжки род, единствено число.
В повечето случаи тя завършва на съгласен звук:

бял, велик, мил.

Тази форма се нарича още проста или неразширена.
Съществува и разширена форма, завършваща на -и:

Бели Осъм, Петър Велики, мили приятелю.

Малък брой прилагателни имена имат основна форма на -и:

горски, морски, български, английски, френски и др.;

вражи, вълчи, овчи и др.

Формите за женски род на прилагателните имена се образуват с окончанията -а/-я,
а за среден род – с окончанията -(ь)о/-е. Окончанието за множествено число е -и.

Примери:

бял – бяла, бяло, бели;

велик – велика, велико, велики;

син – синя, синьо, сини;

овчи – овча, овче, овчи.

Когато прилагателното име завършва на -и в м.р. ед.ч., първо се отстранява окончанието -и:

горски – горска, горско, горски;

български – българска, българско, български.

Малка група прилагателни имена (предимно от турски произход) са неизменяеми: серт, сербез и др.

Повечето местоимения притежават граматическите категории род и число:

мой, моя, мое, мои;

какъв, каква, какво, какви;

някой, някоя, някое, някои;

той, тя, то, те.

Личните местоимения в първо и второ лице ед.ч. и мн.ч. нямат род;
нямат род и личните местоимения в трето лице мн.ч.:

аз, ти, ние, вие, те;

ме, те, ни, ви, ги;

ми, ти, ни, ви, им.

Нямат род и кратките форми на притежателните местоимения:

ми, ти, им и т.н.

(тези за 3 л. ед.ч. показват рода на притежателя, а не рода на притежавания предмет).

По своето значение, по граматическите си особености и по своите синтактични функции
числителните редни напълно приличат на прилагателните имена. Също като тях се менят по род и число.
Формата за ж.р. ед.ч. на числителните редни се образува с окончанието -а, а формата за ср.р. ед.ч. – с -о.
Окончанието за множествено число е -и. Тези окончания се прибавят към нечленуваната форма за м.р. ед.ч.,
след като от нея се отстрани окончанието -и (ако тя има такова окончание):

трети – трета, трето, трети;

седми – седма, седмо, седми;

стотен – стотна, стотно, стотни.

Числителните бройни (три, пет, сто и т.н.) не се менят по род.

Изключения:

един, една, едно, едни;

два (м.р.), две (ж.р. и ср.р.).