Франц Теодор Чокор – Уикипедия

Франц Теодор Чокор
Franz Theodor Csokor
австрийски писател и драматург
Роден
Починал
5 януари 1969 г. (83 г.)
ПогребанВиена, Австрия

Националност Австрия
Литература
Период1918 – 1969
Жанровероман, разказ, стихотворение, драма
Направлениеекспресионизъм

Уебсайт
Франц Теодор Чокор в Общомедия

Франц Теодор Чокор (на немски: Franz Theodor Csokor е австрийски драматург, белетрист и поет. Eдин от най-значителните драматурзи от времето на експресионизма в Австрия.

Житейски и творчески път

[редактиране | редактиране на кода]

Франц Теодор Чокор е роден на 6 септември 1885 г. във Виена. Произхожда от заможно лекарско семейство. Името „Чокор“ е унгарско и означава „букет цветя“. През детството си момчето живее от 1890 до 1908 г. в градчето Мьодлинг[1], разположено на няколко километра южно от Виена и през 1905 г. полага матура в тамошната гимназия.

Започва да следва История на изкуството, но не завършва. Отрано се чувства роден за драматург и създава първите си пиеси преди Първата световна война. Годините 1913/14 прекарва в Санкт Петербург. По време на войната е мобилизиран и е назначен да служи във военния архив във Виена. От 1922 до 1928 г. Чокор е драматург в театъра Раймунд и в Дойчес фолкстеатър във Виена.

След 1933 г. Чокор е убеден противник на националсоциализма и на конгреса на ПЕН клубовете в Дубровник подписва петиция, която се обявява против партийното „единомислие“ в немската литературна сцена като резултат на нацисткия режим, както и против изключването на немските евреи от литературната дейност.

През 1938 г., след „Аншлуса“ на Австрия от Третия райх, Чокор емигрира доброволно в Полша, където живее у приятели. През 1939 г. преживява бомбардировките на Варшава от немското Луфтвафе, бяга оттам в Букурещ, а после в Югославия, където преживява бомбардировките на Белград. За да не попадне в ръцете на немците, бяга на далматинския остров Корчула, който преди това е завладян от фашистките войски на Хърватия, а след това е анексиран от фашистка Италия.

След падането на Мусолини през 1943 г., преди още Вермахтът да стъпи на острова, Чокор заедно с други възрастни бежанци е отведен от партизани с платноход в Бари – част от вече освободена Италия. След завладяването на Рим от Съюзниците през 1944 г. Чокор остава да живее там и работи за Би Би Си.[1] В Рим през 1945 г. отпразнува с всички края на войната. Въпреки ограниченията за пътуване Чокор като сътрудник на Би Би Си успява през пролетта на 1946 г. да се завърне във Виена, облечен в английска униформа.

През 1947 г. Чокор става президент на австрийския ПЕН клуб, за който работи до късна възраст. През 1968 г. става вицепрезидент на международния ПЕН клуб.

В пиесите си Франц Теодор Чокор се представя като убеден хуманист, радетел за мир, свобода и човешки права.

  • Die rote Straße, 1918
  • Die Stunde des Absterbens, 1919
  • Gesellschaft der Menschenrechte, 1929
  • Besetztes Gebiet, 1930
  • 3. November 1918, 1936
  • Gottes General, 1939
  • Kalypso, 1942
  • Der verlorene Sohn, 1943
  • Cäsars Witwe, 1954
  • Pilatus, 1954
  • Hebt den Stein ab, 1957
  • Jadwiga, 1966
  • Der tausendjährige Traum, 1966
  • Alexander, 1969
  • Der Kaiser zwischen den Zeiten, 1969
  • Hildebrands Heimkehr, eine deutsche Sage, 1905
  • Schuß ins Geschäft (Der Fall Otto Eißler), 1925
  • Über die Schwelle, Erzählungen, 1937
  • Der Schlüssel zum Abgrund, Roman, 1955
  • Der zweite Hahnenschrei, Erzählungen, 1959
  • Ein paar Schaufeln Erde, Erzählungen, 1965
  • Auch heute noch nicht an Land. Briefe und Gedichte aus dem Exil, 1993
  • Die Gewalten, 1912
  • Der Dolch und die Wunde, 1917
  • Ewiger Aufbruch, 1926
  • Das schwarze Schiff, 1945
  • Immer ist Anfang, 1952

Автобиографични творби

[редактиране | редактиране на кода]
  • Als Zivilist im polnischen Krieg, 1940
  • Als Zivilist im Balkankrieg, 1947
  • Auf fremden Straßen. 1939–1945, 1955
  • Zeuge einer Zeit: Briefe aus dem Exil 1933 – 1950, 1955

От 1970 г. австрийският ПЕН клуб раздава престижната награда Франц Теодор Чокор.

  1. а б Kulturzeitschrift Medelihha: Liebeserklärung an eine Stadt, Ausgabe 12/2014