Битка при Левунион – Уикипедия

Битка при Левунион
Войни на Комниновото възраждане
Кумански конници, изобразени в Хрониката на Радзивил[1]
Информация
Период	29 април 1091 г.
Място	Левунион (дн. Енос, Турция)
Резултат	Решителна победа за византийските войски
Територия	Византия, Тракийска тема
Страни в конфликта
Византийска империя кумански отряди Ханството на печенегите Селджукски султанат
Командири и лидери
Алексий I Комнин, Георги Палеолог, Константин Даласин, Умбертопул Неизвестен
Сили
65 000-на византийска армия – в това число българи, власи, франкски и фламандски наемници и над 40 000 кумани 80 000
Жертви и загуби
10 000 – 12 000 Неизвестни, считат се за изключително тежки

Византийско-селджукски конфликти Капетра  • 1-ва битка при Манцикерт  • Кесария  • Икония  • 2-ра битка при Манцикерт  • 1-ва обсада на Никея  • Антиохия  • Енос – Егейско море  • 2-ра обсада на Никея  • 3-та обсада на Никея  • Филомелион – Йоан I Комнин  • Мариокефалон – 1-ва битка в долината на Меандър – Котиея  • Обсада на Трапезунд  • Анталия  • 4-та обсада на Никея – 2-ра битка в долината на Меандър

Битка при Левунион, или Битката при Енос (днес в Турция) е военен сблъсък, воден през 1091 г. между войските на Византийската империя и обединената армия на печенегите и селджушките турци. Сблъсъкът приключва с категорична византийска победа, наклонила везните във войната със селджуките в полза на Византия и стабилизирала властта на император Алексий Комнин.

Нашествията на печенеги на византийска територия продължават една вековна традиция на агресия на номадски народи спрямо селищата на империята. След готи, алани, българи, славяни и други предноазиатски народи, търсещи жизнено или незащитено от посегателства пространство.

От друга страна войната със селджуките далеч не е прекратена след загубената битка при Манцикерт. Алексий Комнин се заклева да върне Мала Азия в пределите на Византийската империя, но селджукските емирства са твърде голяма сила за преодоляване. Обстановката става особено мрачна, след като емир Чака предлага на печенегите съюз срещу Византия – между 1090 и 1091 г.

През 1091 г. печенегите^[2] нахлуват през северната дунавска граница и започват грабителства в Мизия. Алексий бързо организира поход срещу тях, но печенегите отстъпват без да дадат решителна битка. Това действа деморализиращо на ромейската армия и достигнали Доростол те потеглят обратно. Отстъплението им обаче е обърнато в бягство от внезапно нападащите ги по пътя печенежки конни части; армията на Алексий е разбита напълно и самият той с много труд достига до крепост близо до дн. Карнобат. Печенегите нахлуват в Тракия, а императорът няма войски, които да им противопостави.

Алексий намира решение. Когато заплахата е най-голяма и обединената армия на печенеги и селджуки лагерува на няколко дни път от Константинопол, при Левунион, императорът успява с дипломация да отклони пътуващите към сбора кумански отряди. Те са вербувани от печенегите за подкрепа, но между двете племена съществува стара вражда от по-ранен грабителски съвместен поход в Мизия, когато те с кръвопролитие помежду си разпределят плячката. Алексий се възползва от това, уж забравяйки греховете на куманите към Византия. Императорът успява да подкупи кипчаците^[3] и се изправя срещу лагера на нашествениците до устието на Марица със съществено 40-хилядно куманско подкрепление. Заедно с тях императорът строява остатъците от наличната му войска стратиоти и малкия, но постепенно увеличаващ се в следващите години наемнически корпус на Византия.

Войските на Алексий улавят печенегите съвсем неподготвени за това стечение на обстоятелствата. Подложени на свирепа атака върху неукрепения си лагер, нашествениците бързо са отчаяни и стават свидетели на клането на своите жени и деца, водени с тях съвсем като на завоевателна кампания. Унищожени са стотици печенеги, битката при Левунион е по-скоро изтребление на цели печенежки родове. Оцелелите са окончателно обкръжени и пленени. Много от тях са зачислени във византийската армия, а семействата им разселени из империята.

Според Петър Мутафчиев^[4]:

Победата при устието на Марица подсигурява европейските византийски владения, отхвърля за десетилетия печенежката заплаха и легитимира Алексий I Комнин като Спасител на Империята. Това е първата победа от повече от 20 години за византийското оръжие и тя идва да докаже на Европа и Азия, че Босфорската империя е далеч от погиване.

С това тежкият период за Византия далеч не свършва и продължава в гражданска война. Само три години по-късно същите тези кумански отряди са поведени от Константин Диоген срещу Алексий в нов опит за узурпиране на трона, но са разбити от енергичния император.

• Мутафчиев, Петър. Лекции по история на Византия. „Дамян Яков“, 2005. ISBN 9545273089. с. 552.
• Браунстоун, Дейвид и др. История на войните в дати. „Емас“, 2001. с. 900.