Борис Неврокопски – Уикипедия

Борис Неврокопски
български духовник
В Горна Джумая, 1936-37 година. Източник: Държавна агенция „Архиви“
Роден
Починал
8 ноември 1948 г. (60 г.)
Религияправославие
Учил вОдринска българска мъжка гимназия
Цариградска българска духовна семинария
Черновицки университет
Подпис
Борис Неврокопски в Общомедия

Борис е висш български православен духовник, неврокопски митрополит на Българската православна църква от 1935 до 1948 година.[1][2][3][4]

Биография

[редактиране | редактиране на кода]

Ранни години

[редактиране | редактиране на кода]

Роден е със светското име Вангел Симов Разумов на 26 октомври 1888 година в битолското село Гявато, Османската империя.[1] Баща му Симеон Цветков Разумов[3] загива в 1903 година като четник на Георги Сугарев.[2] Вангел учи в Гявато и в Цариград, след което в 1904 година завършва трети клас Одринската българска гимназия.[2][1] От есента на същата година със стипендия отпусната от екзарх Йосиф I Български продължава образованието си в Българската духовна семинария в Цариград, която завършва в 1910 година.[1][2][4]

На 10 юли 1910 година в цариградската катедрала „Свети Стефан“ митрополит Иларион Неврокопски го подстригва в монашество под името Борис и го ръкополага в йеродяконски чин. От същия ден в продължение на една година служи в екзархийския параклис. През 1911 година продължава образованието си в Богословския факултет на Черновицкия университет, Австро-Унгария, който завършва в 1914 година.[1] Получил високо богословско образование, Борис владее, наред с родния български език, църковнославянски, руски, гръцки, немски, френски, италиански, английски, турски, румънски и унгарски език.[5]

От есента на 1914 година до лятото на 1915 година е учител в Свещеническото училище в Бачково и в Пловдивската духовна семинария. От есента на 1915 година до ноември 1917 година учи философия във Виенския и Будапещенския университет и получава от Черновицкия научната степен „доктор на богословските науки“.[1]

На 25 ноември 1917 година йеродякон Борис приема йеромонашески сан от митрополит Максим Пловдивски и Синодът го изпраща в Унгария, където до 1922 година е предстоятел на българската църковна община.[1]

Стобийски епископ

[редактиране | редактиране на кода]

След завръщането му в България, по решение на Синода на 22 юли 1922 година митрополит Стефан Софийски го удостоява с архимандритско достойнство. От 15 май 1923 година до 1 септември 1924 година архимандрит Борис е протосингел на Софийската митрополия. На 1 септември 1924 година е назначен за началник на Културно-просветното отделение на Светия синод, а от 1 февруари 1925 година е и председател на храма „Свети Александър Невски“. Двете длъжности изпълнява до 1 септември 1926 година, когато е назначен за ректор на Софийската духовна семинария. На 14 декември 1930 година в катедралата „Свети Александър Невски“ архимандрит Борис е ръкоположен за титулярен стобийски епископ. Заема поста ректор на Семинарията до 23 ноември 1931 година.[1]

През 1931 година Борис Стобийски прави дарение от 5000 лева на Софийската духовна семинария, с които да се дава парична награда на ученик, който завършва курса на семинарията с отличен успех и примерно поведение, и който е проявил християнски добродетели и църковно-религиозен дух.[6] На 31 май 1931 година епископ Борис Стобийски полага основния камък на църквата „Св. св. Кирил и Методий“ в Будапеща.[1]

На 23 ноември 1931 година Борис Стобийски е назначен за главен секретар на Светия синод, на който пост остава до февруари 1935 година.[1]

През 1932 година епископ Борис е натоварен с мисия в Йерусалим по преговори за вдигане на схизмата от Цариградската патриаршия. Преговорите започват на 12 април и приключват успешно едва на 22 февруари 1945 година.[2]

Неврокопски митрополит

[редактиране | редактиране на кода]
От ляво надясно седнали: митрополитите Неофит Скопски, Максим Пловдивски, Неофит Видински, екзарх Стефан I Български и митрополит Иларион Сливенски; прави от ляво надясно: митрополитите Борис Неврокопски, Михаил Доростолски и Червенски, Паисий Врачански, Софроний Търновски и епископ Кирил Стобийски, главен секретар на Светия синод, 1937 г.
Гранитният саркофаг на Борис Неврокопски в открия трем на „Въведение Богородично“ в Благоевград

На 17 февруари 1935 година епископ Борис е избран за неврокопски митрополит и е канонично утвърден на 24 февруари.[1] Митрополит Борис с доброто си образование и владеенето на 13 езика[2] развива широка просветна и духовна дейност в епархията си.[2] За по-лесно управление мести седалището от Неврокоп в окръжния център Горна Джумая.[3] Открива множество младежки православни дружества[1] и за кратък период от време успява да извърши успешно строителство на над 20 храма.[2] Митрополит Борис е автор на педагогически ръководства и съставя акатист на Свети Иван Рилски.[1]

След разгрома на Югославия от Германия през пролетта на 1941 година, Българската екзархия възстановява своя диоцез в анексираните от България части от Вардарска и Егейска Македония и в Западна Тракия. Струмишката и Драмската епархия са обединени като Струмишко-Драмска до 1943 година, когато отново са разделени. Временното управление на Драмската епархия е поето от митрополит Борис Неврокопски.[7]

След Деветосептемврийския преврат, митрополит Борис повежда и непримирима борба срещу атеистичната комунистическа идеология, заради която е наречен при опелото му от митрополит Михаил Доростолски и Червенски „съвестта на Българската църква“. На 29 септември 1948 година Борис Неврокопски изпраща писмо-протест до Светия Синод срещу безчинствата на комунистическите власти в епархията му. Разпространява информации за сталинистките мерки срещу духовенството в Съветския съюз. Противопоставя се и на насилствената дебългаризация на Пиринска Македония. Поради тези му действия Окръжният комитет на Българската комунистическа партия в Горна Джумая го обявява за „враг № 1 на народната власт“.[2] Митрополит Борис е подложен на постоянен психически тормоз и заплахи за физическа разправа.[3] През 1948 година официозът „Работническо дело“ излиза със статия срещу митрополит Борис, озаглавена „Един недостоен служител на Българската православна църква“. Митрополит Борис обаче продължава да се бори за връщане на отнетите църковни имоти и за връщането на вероучението в училище. Отново преиздава брошурата си от 1928 година „Кризата в нашето училище“, в която твърди, че българското училище обучава, но не възпитава.[2]

На 8 ноември 1948 година, след като отслужва Света литургия за освещаване на храма „Свети Димитър“ в село Коларово, митрополит Борис е убит от низвергнатия свещеник Илия Стаменов от село Хърсово.[1][8] Стаменов е комунистически агент[2] и убийството е част от засиления натиск на комунистическия режим върху Българската православна църква и има за цел и сплашването на останалите архиереи.[9] Убиецът му получава минимална присъда и скоро след това е освободен.[10]

Митрополит Борис Неврокопски е опят и погребан в църквата „Въведение Богородично“ в Горна Джумая.[1]

Църковно прославление

[редактиране | редактиране на кода]
Икона на свещеномъченик Борис Неврокопски

На 31 март 2016 година Светият синод на Българската православна църква, след разглеждане на писмо на митрополит Серафим Неврокопски, дава благословия за започването на процедура за канонизацията на митрополит Борис Неврокопски.[11]

На 26 юни 2018 година Архирейският синод на Българската православна старостилна църква взима решение митрополит Борис да бъде църковно прославен в лика на свещеномъчениците.[12] Прославлението на митрополит Борис е извършено на 10 ноември, в катедралния храм на Българската православна старостилна църква „Успение Богородично“ от митрополит Фотий Триадицки, в съслужение с митрополит Агатангел Нюйоркски, глава на Руската православна църква зад граница, както и с други архиереи от РПЦЗ и Румънската православна старостилна църква.[13][14]

Външни препратки

[редактиране | редактиране на кода]
  • Йеромонах Виктор (Тодоров), Светлана Мухова. Неврокопски митрополит Борис. София, Фондация „Свети Седмочисленици“, 2018. ISBN 978-954-9652-08-6. с. 392.
  • Йеромонах Виктор (Тодоров). Житие и страдание на свещеномъченик Борис, митрополит Неврокопски. София, Фондация „Свети Седмочисленици“, 2018. с. 40.
  • Служба на свети свещеномъченик Борис, митрополит Неврокопски. София, Православно издателство „Св. ап. и ев. Лука“, 2018. ISBN 978-619-7248-17-3. с. 48.
  • Кострюков А. А. «Незапятнанная архиерейская совесть». Жизнь и мученическая кончина митрополита Бориса (Разумова) // ХХХ Ежегодная богословская конференция Православного Свято-Тихоновского гуманитарного университета. — М.: ПСТГУ. 2020. — С. 129—134.
  • Чиликов С. Педагогическите възгледи на старозагорски митрополит Методий Кусев (1838—1922) и неврокопски митрополит Борис Разумов (1888—1948) // Философия. 2020. — Т. 29. — № 2. — С. 162—173
  • "Истината", публикувано във в-к "Изгрев. Всекидневник на Народния съюз Звено", София, 21 януари 1947 година
  • "Писмо до Негово Високопреосвещенство Наместник-Председателя на Св. Синод в ст. София (18.09.1948)", публикувано в "Избрани съчинения", София, 2019 година
  • "Послание до христолюбивото и родолюбиво паство на богохранимата Неврокопска епархия (10.05.1944)", публикувано в "Избрани съчинения", София, 2019 година

Бележки

[редактиране | редактиране на кода]
  1. ↑ а б в г д е ж з и к л м н о п Цацов, Борис. Архиереите на Българската православна църква. София, Princeps, 2003. ISBN 9548067757. с. 215.
  2. ↑ а б в г д е ж з и к л Николов, Мартин. Път към Голгота // Двери. Посетен на 6 ноември 2018.
  3. ↑ а б в г Мъченик за вяра и отечество // Блог за Неврокопския митрополит Борис (1888 - 1948), 13 март 2014. Посетен на 6 ноември 2018.
  4. ↑ а б Екзарх Йосиф I в спомени на съвременници. София, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 1995. ISBN 954-07-0530-4. с. 210.
  5. ↑ Вангел Симов Разумов (Неврокопски митрополит Борис). София, www.pametbg.com. ISBN 9548067757.
  6. ↑ „Епископ Борис Стобийски“ // Енциклопедия Дарителство. Посетен на 7 декември 2017.
  7. ↑ Стоянова, Ваня. Беломорието под българското управление през Втората световна война. София, в: Националното обединение на България 1940 - 1944 г., Македонски научен институт, 2012. ISBN 978-954-8187-86-2. с. 107.
  8. ↑ Енциклопедия „Пирински край“, том I. Благоевград, Редакция „Енциклопедия“, 1995. ISBN 954-90006-1-3. с. 108.
  9. ↑ Вачков, Даниел. Пътят на комунистическата партия към властта (1939-1944) // Знеполски, Ивайло (ред.). История на Народна република България: Режимът и обществото. София, „Сиела софт енд паблишинг“, 2009. ISBN 978-954-28-0588-5. с. 120.
  10. ↑ Алтънков, Никола Г. История на БКП 1919 - 1989. София, Изд. Факел, 2018. ISBN 978-954-411-254-7. с. 756.
  11. ↑ Решение на Св. Синод от 31 март 2016 г.: Започва процедура по канонизацията на приснопаметния Неврокопски митрополит Борис // Българска православна църква - Българска патриаршия, 1 април 2016. Архивиран от оригинала на 2016-05-20. Посетен на 6 ноември 2018.
  12. ↑ Заседание на Архиерейския Синод на Българската Православна Старостилна Църква на 26 юни 2018 г. // Българска православна старостилна църква. Посетен на 15 ноември 2018.
  13. ↑ Църковно прославление на свещеномъченик Борис, митрополит Неврокопски, 11 ноември (29 октомври ст. ст.) 2018 г. // Българска православна старостилна църква, 10 ноември 2018. Посетен на 20 ноември 2018.
  14. ↑ Църковно прославление на свещеномъченик Борис, митрополит Неврокопски, 11 ноември (29 октомври ст. ст.) 2018 г. // Българска православна старостилна църква, 11 ноември 2018. Посетен на 20 ноември 2018.
епископ Михаил Велички → ректор на Софийската духовна семинария
(1 септември 1926 – 23 ноември 1931) 		→ епископ Антим Траянополски
Синесий → стобийски епископ
(14 декември 1930 – 17 февруари 1935) 		→ Кирил
Макарий → неврокопски митрополит
(17 февруари 1935 – 9 ноември 1948) 		→ Пимен
     Портал „Православие“         Портал „Православие“          Портал „България“         Портал „България“          Портал „Македония“         Портал „Македония“    
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Борис_Неврокопски&oldid=12420467“.