Василовци (област Монтана) – Уикипедия

Поломско или Поломьето

Цялото корито на р. Лом, от Лом-газията – устието, па до местността „Фалковец“, носи име Поломье или Поломско. Туй корито представя богата в плодородие почва, но не толкова широка в пространство. Туй тясно, но много плодородно поле е покрито със зеленчукови градини, от с. Чорльово нагоре Поломьето става по-широко, дето, освен градини, покрито е още и с ниви и лозя. Тая част обаче спада в Белоградчишка околия.^[6]

В 1890 г. имаше 191 къщи с 1120 жители.

Преданието разказва, че това село е станало от 4 села: Породин, Степано дол, Василовци и Ченгене сарай. Тия села били всички на десния бряг на р. Лом от гдето и днеска се познават селищата. После били разселени няколко пъти: В Чипровското въстание, Пазвантоглу и неговите битки с царската войска, в дъртата чума (1812 г.) и все пак са се прибирали на старите селища. Най-после някой си Вейсел бей, койюто бил получил за награда земля около тия селища, насила събрал колкото били се върнали селяни и ги заселил на днешното място на Василовци и нарекъл селото Вейсел кьой, което българите нарекли Вейселово, от което произлезнало Василовци, според името на ближното разселено селце Василовци.

По тоя начин до най-ново време, дори допреди Освобождението Василовци имаше две имена: Вейсел кьой – за турците и правителството, и Василовци – за българите.

Когато Пазвантоглу наредил някаква администрация и създал нахиите, тогава образувал и поломската нахия. На тая нахия, види се в чест на Вейсел бей, който ако и да бил умрел, но името му имало значение, било избрано за център селото Вейсел кьой – Василовци. Това положение траяло до времето на Хюсеин паша, който преместил центъра на нахията в гр. Лом и назначил за управител прочутия Исмаил войвода. Дядо прото Недялко ми разказваше, че старите люде и неговият баща помнели, кога е ходил във Василовци за свидетел.

По какви обстоятелства не се знае, но на место Вейселовите наследници като господари на селото са наследниците на Мааруф, които били господари на Криводол, които останаха и до Освобождението. После Освобождението, наместо да се споразумеят с наследниците и да откупят землята от тях, които бяха готови да я продадат много евтино, те заведоха процес, който трая 5 – 6 години и се свърши с това, че изгубиха делото и платиха една голяма сума освен на адвоката, но и за водене на делото и още и на стопанина Христаки, който беше купил цялата змля с воденицата от наследниците, за щети и загуби.

Селото Василовци било на десния бряг на р. Лом, но се преселило на левия – на днешното място поради църквата, която едно козарче открило в гъсталака. Църквата била зарината в землята. Тя била разровена, разчистена и почнали да се черкуват в нея. Поради тая църква и селото се преселило тук; по-късно църквицата понеже вече била пропукната и застрашавала да се събори, била развалена и на нейното място съградили нова в 1842 г. В землището на Василовци се намира местността известна под названието „Липен“, гдето се намирало някога село със същото име и с прочути лозя. Селото изчезнало, но лозята останали. Тия лозя са били във владение във всички околни села: Василовци, Крива бара, Медковец, Орсоя, Кърки жаба. Самата местност била в землището на Медковец.

Това село било първото, което е подбудило населението в Ломско и Белоградчишко да се пресели в Русия. От тука е роден поп Димитър Василовски, който беше един от главните двигатели за това преселение, а бил пръв, който увещал същото население да се върне в отечеството си. По-късно го виждаме като революционерин, за което ще се говори на реда му.^[8]

на името на първия княз Александър Батемберг

В 1890 г. имаше 27 къщи със 147 жители. Името е носело от Омер, бащата на Пазвантоглу, комуто била дадена титлата Байрактар на Видинския санджак и обширна земя. На тая земля тоя байрактар заселил махла и направил чифлик. След смъртта му не се знае как, но господари на махлата станали Вейселовите наследници, които съединили махлата с Василовци.^[10]

Доколко заселените на двата бряга на Лом черкези се оказаха способни в култивирането на голямата българска тераса, е трудно да се каже. Още от началото си спечелиха омразата както на турците, така и на татарско-румънско-българското селско население със склонността си към упорство, грабеж и кражба. Но след 1864 г. настъпи постепенно обрат към добро; нуждата принуди кавказките герои да се заемат по неволя с полския труд, а през 1870 видях да участват на полето дори отделни черкезки жени. Но голямото предпочитание към чужди коне черкезите си запазиха и по-късно. Те си съперничеха в това отношение с циганите-чергари, поради което стотици от всички тях изкупваха по всички времена във видинската крепост своята склонност да се сдобият с кон за сметка на съседите си. Тежко понасяха черкезите дори и най-малкото наказание с лишаване от свобода; при постоянната безогледна строгост, те трябва да са се приспособили и относно чуждите четириноги към западните понятия.

В село Василовце срещнах българи, доверили се на обещанията на русите и изселили се в 1861 г. в Крим, но завърнали се съвсем разочаровани в 1862 г. Те намериха своите напуснати села заети от колонизираните на тяхно място татари, поради което не им остана нищо друго, освен – доколкото им разрешаваха средствата – да си построят нови жилища. Те трябваше да са изглеждали много зле и да са учудвали немалко западноевропейците. Видях тук малко променено въплъщение на подробно описаните от Оуен Стенли обитавани от хората на бронзовата епоха „пенпитс“ в Енджълси (O. W. Stanley, On the remains of the Ancient circular Habitations in Holyhead Island). Вкопани наполовина в земята, с покриви от трамбована пръст върху наведени един към друг трупи и комини, изплетени от тръстика, те правеха впечатление на истински пещерни обиталища. Тук, за тези българи, като наследници на онези „троглодити“, обитавали – според Птолемей – североизточната част на Мизия край Дунава, Едуард Браун, пропътувал тези земи преди 200 години по поръка на Лондонското научно общество, с много по-голямо основание, отколкото при вида на няколко цигански колиби, би могъл да възкликне: „Сега аз вярвам в троглодити от миналото, както говорят Херодот и Страбон. Оттогава винаги, където циркулират тези хора тук-там частично в дупки, аз намирам и човешки къртици.“ (A brief account of some travels in Hungaria, Serbia, etc., London, 1673.)

Но ако се съпостави този пример на най-примитивен строеж с архитектурно напредналите постройки, издигнати и обитавани от същото българско население в градовете, археологът и изследователят на културната история ще извлекат от това сравнение поуката, че трябва да бъдат много предпазливи при преценката, класификацията и разграничаването на праисторическите останки. Защото тук се натъкнахме на жители, принадлежащи към народ, който упражнява майсторски най-различни занаяти, произвежда достойни за най-голямо учудване филигранни накити, изключително красиви грънчарски изделия и тъкани, но живее в обиталища като на кафрите, които – както е известно – стоят във всички изкуства на най-ниското стъпало.^[13]