Велика Морава – Уикипедия

Вижте пояснителната страница за други значения на Морава.
Велика Морава
(на сръбски: Велика Морава / Velika Morava)
Река Велика Морава в района на село Варварин
Река Велика Морава в района на село Варварин
43.6999° с. ш. 21.4042° и. д.
44.7139° с. ш. 21.0373° и. д.
Местоположение в Сърбия
– начало, – устие
Общи сведения
Местоположение Сърбия
Дължина185 (493) km
Водосб. басейн37 444 km²
Отток255 (устие) m³/s
Начало
МястоЗападна Морава (лява съставяща)
Южна Морава (дясна съставяща)
Координати43°41′59.64″ с. ш. 21°24′15.12″ и. д. / 43.6999° с. ш. 21.4042° и. д.
Надм. височина139 m
Устие
МястоДунав → Черно море
Координати44°42′50.04″ с. ш. 21°02′14.27″ и. д. / 44.7139° с. ш. 21.0373° и. д.
Надм. височина65 m
Велика Морава в Общомедия
Карта на водосборните басейни на реките в Сърбия
Карта на етносите по река Велика Морава

Велика Морава или само Морава (на сръбски: Велика Морава или Velika Morava) е река в Сърбия, десен приток на Дунав. Дължина 185 km (с дясната съставяща я река Южна Морава 480 km), площ на водосборния басейн 37 444 km².[1]

Историческа справка

[редактиране | редактиране на кода]

Историческото средновековно име на цяла Морава от юг на север, т.е. Южна и Велика Морава е Българска Морава, а Западна – Сръбска.[2] През Средновековието по протежение на Велика Морава се е простирала Българската гора.[3]

Географска характеристика

[редактиране | редактиране на кода]

Извор, течение, устие

[редактиране | редактиране на кода]

Река Морава се образува на 139 m н.в. от сливането на двете съставящи я реки Западна Морава (лява съставяща, 184 km, 15 849 km²) и Южна Морава (дясна съставяща, 295 km², 15 469 km²),[4] на 1,5 km северозападно от град Сталач, в югоизточната част на Сърбия. По цялото си протежение Морава тече в северна посока (с леко отклонение на запад) през плодородната и гъсто заселена Моравска равнина, в широка долина, където се разделя на ръкави и силно меандрира. Велика Морава е типична меандърна река. От Сталач до Дунав разстоянието по права линия е 118 km, а дължината на реката по меандрите ѝ е било 245 km, а сега 185 km, което я прави по този показател най-наситената меандърна река в Европа. Долината на Велика Морава се поделя на две части от Баграданската клисура – Горноморавска и Долноморавска котловина. Горноморавската котловина е най-широка при Ягодинското поле. Дъното на долината в горноморавско (в по-голямата си част припокриващо се с Поморавски окръг) е широко до 20 km, а при Свилайнац – 10 km. Долноморавската котловина е част от т.нар. Подунавие и преди 200 хил. години е била дъно на воден басейн, залив на Панонско море. Широчината на коритото на реката варира от 80 до 200 m, а дълбочината – до 10 m. Речното корито е непостоянно и реката често го изменя. На местата на предходното ѝ протичане се образуват езерца (старици), наричани моравища/е, откъдето произлиза и името на реката. На 47 km преди устието на Велика Морава в Дунав, от нея се отклонява ляв ръкав, който се слива с река Раля и край град Смедерево се влива в Дунав. Влива се отдясно в река Дунав), при нейния 1105 km, на 65 m н.в., на 8 km североизточно от град Смедерево.[1]

Водосборен басейн, притоци

[редактиране | редактиране на кода]

Водосборният басейн на Велика Морава е с площ от 37 444 km² (4,58% от водосборния басейн на Дунав), като обхваща южните, югоизточните и югозападни части на Сърбия, западните части на България (1237 km², 3,3% от целия водосборен басейн на реката), източните части на Косово и малък участък от крайната източна част на Черна гора. Водосборният басейн само на Велика Морава е с площ 6126 km², което съставлява 16,36% от целия водосборен басейн на реката.

На изток водосборния басейн на Велика Морава граничи с водосборните басейни на реките Млава, Тимок, Огоста и Искър (десни притоци на Дунав, на югоизток и юг – с водосборните басейни на реките Струма и Вардар (от басейна на Егейско море), югозапад – с водосборния басейн на река Дрин (от басейна на Адриатическо море), а на запад – с водосборните басейни на реките Дрина и Колубара (десни притоци на Сава) и Раля (десен приток на Дунав).[1]

Основните притоци:

Хидроложки показатели

[редактиране | редактиране на кода]

Велика Морава има предимно дъждовно и снежно подхранване с ясно изразено пролетно пълноводие и лятно маловодие. Често явление през пролетта са епизодичните прииждания в резултат на преждевременно затопляне и бързото снеготопене във водосборния ѝ басейн. Среден годишен отток в устието 255 m³/s. Около 120 m³/s е приносът на Западна Морава, близо 100 m³/s на Южна Морава, а останалите 35 m³/s – на останалите притоци на Велика Морава.[1]

Стопанско значение

[редактиране | редактиране на кода]

През 1966 година започва изграждането на хидромелиоративни съоръжения по протежение на реката с цел предотвратяване на честите наводнения. В резултат на изградените 18 на брой малки язовири и пресичането на 23 меандъра, до 1980 година дължината на реката е коригирана (намалена) с 60 km – от 245 на 185 km. Планът за коригиране на речното корито, предвижда дължината на реката да се скъси на 152 km и да стане изцяло плавателна, но икономическата криза в Югославия през 80-те години на 20 век, последвана от започналото разпадане на югославската федерация през 90-те години на века осуетяват тези намерения. Днес само 3 km от устието на реката са плавателни, а с началото на хидромелиоративните мероприятия през 1966 се е предвиждало цялата ѝ дължина до Сталач да стане плавателна. Историческите сведения съобщават, че реката се е ползвала като плавателна от устието ѝ до Чуприя.

След Баграданската клисура – по горното течение на реката, в горноморавската котловина преминава основната пътна инфраструктурна артерия на Сърбия – Автомагистрала А 1. До рухването на Югославия сръбското държавно ръководство не се е отказвало от плановете си за изграждане на геостратегически коридор, свързващ Белград със Солун – плавателен канал Дунав – Морава – Вардар – Бяло море.

Селища

[редактиране | редактиране на кода]

Долината на реката е гъсто населена и в нея са разположени множество селища, като най-големите са: Чичевац, Обреж, Парачин, Чуприя, Ягодина, Бързан, Лапово, Марковац, Свилайнац, Велика Плана, Кранево, Осипаоница, Пожаревац и Смедерево.

История

[редактиране | редактиране на кода]

Население

[редактиране | редактиране на кода]

До началото на 19 век по долината на река Велика Морава населението е преимуществено българско. То е ново и придошло през 17 и 18 век от по-южните български земи – Косово, Българска Морава, Македония. Наричано от водачите на първото сръбско въстание в Белградския пашалък сърбиянци, то участва активно в борбите за освобождение от османска власт. Постепенно, понякога първоначално и брутално, то е подложено на асимилация и сърбизация.[5]

Античност

[редактиране | редактиране на кода]

През античността долината на Велика Морава е населявана от тракийски племена – мизи, трибали и др. В територията на областта има келтско проникване след 300 г. пр.н.е. След римската колонизация, областта влиза в границите на римската провинция Горна Мизия. След 3 век областта е жертва на готски опустошения, а след разделянето на Римската провинция на две, долината на Велика Морава е включена в Източната Римска империя.[6]

Средновековие

[редактиране | редактиране на кода]

След 6 век започва славянското проникване на юг от Дунава. Долината на Велика Морава е основна пътна артерия за проникване на южните славяни към Косово, Македония, Албания, Епир, Тесалия и Пелопонес.[5] В областта се заселва славянското племе от т.нар. българска група моравяни или моравци, а на десния ѝ бряг покрай Дунав се заселват други славянски племена от българската група – браничевци и кучани.[7]

По време управлението на хан Крум областта е административно-политически присъединена към Първата българска държава.[8] От 9 век насетне, населението по долината на река Велика Морава участва във формирането на българската народност.[9] По време на Втората българска държава в долноморавско се образуват две български исторически области – вляво по течението на реката Белградска с център Белград, а вдясно Браничевска с главен град Браничево (днешен Костолац).[8]

Етническа граница

[редактиране | редактиране на кода]

След обсадата завършила с превземането на Белград през 1521 от османците, старото българско население от областта /от 1522/ е изселено от Сюлейман Великолепни по Виа Милитарис в Източна Тракия.[10] Спомен от това преселване е село Белград в покрайнините на Цариград,[7] където преди е нямало българско население.

Обичайно Морава се сочи от пътешествениците по време на османското владичество за етническа граница между българи и сърби.[11] Примерно Джон Бърбъри през 1664 – 1666 в пътеписа си разказва

„ От Ягодина по хубав и здрав мост преминахме река Морава, която разделя Сърбия от България. “

Почти всички исторически сведения на пътешественици по Виа Милитарис в периода 16 – 18 век свидетелстват за това:

Произход на населението в Кралство Сърбия (и по Велика Морава)
  1. розово и светло червено – динарски тип и старо население
  2. светло зелено – преселници от Косово, Метохия и Призренско
  3. светло жълто – преселници от поречието на Българска Морава и Повардарието
  4. синьо – томошко-браничевско население
  5. тъмно червено – шопско или торлашко население
  6. черни точки – сръбски преселници оттатък Сава и Дунав – от Войводина основно
  7. сиво – власи – виж и власи в Сърбия

Гаврил Занетов в книгата си „Населението по долината на Велика Морава“ (1918) извежда следните заключения:

  1. В края на 17 век долината на реката е опустяла, като староседелците се изселили в т.нар. Голямо сръбско преселение (в което участват християни, включително българи и албанци[12]) на север към Военната граница;
  2. След 1688 австрийците взели да нахълтват в Моравската долина, а от 1717 до 1738 владеят напълно Белградския пашалък /с малко по различни граници от този в началото на 19 век/, което им позволява да привличат нови заселници по долината на Велика Морава от южните български земи като Косово, Българска Морава и Македония.
  3. В началото на 18 век по долината на Велика Морава се заселват малко сърби от Новопазарско, Черна гора, Босна и Херцеговина, както и малко българи от Тимошко.
  4. Процесът на прииждане на ново население по долината на Велика Морава продължава и през 19 век, но като цяло населението запазва своя преимуществено български облик и бит, предвид и на произхода му. Незначителният сръбски етнически елемент се претопява сред останалото население, образувайки специфичния косовско-моравски говор, който отива на около 20 km западно от Велика Морава. На запад от реката българския език е по-чисто запазен.[13]

В капиталния си труд „Западни български земи и Сърбия“, Гаврил Занетов описва подробно българското равностойно участие в първото въстание в Белградския пашалък, както и последвалата го асимилация и сърбизация на населението в т.нар. Подунавие – западно (в средновековната Белградска област) и източно (в Браничевска област) от Велика Морава.

Левият бряг на Велика Морава

[редактиране | редактиране на кода]

В историографията се е наложило становището, че Морава е етническа граница между българи и сърби.[11] В късното средновековие почти всички пътешественици преминаващи през българското землище по Виа Милитарис сочат Морава за западен предел на българската народност. С няколко изключения, тези пътешественици не са етнографи, а и целта на пътуванията им не е извършването на етнографски изследвания.[7] Обикновено те отразяват в своите записки непосредствените си впечатления от видяното и чутото, без да го подлагат на критичен анализ. Пример в това отношение е Мелхиор Безолт, който пише:

„ при Ягодина минахме водите на Морава, която на това място разделя Сърбия от България “

[5]

Граница между Сърбия и България

[редактиране | редактиране на кода]

Мелхиор Безолт през 1584 година отбелязва река Велика Морава като деляща две земи – Сърбия и България. В уточнението си към изложеното, той пише и следното:

„ както това се приема изобщо “

[5] Внимателните и детайлни етнографски проучвания от по-късни периоди, забелязват българското население и по левия (западен) бряг на реката.[5][13][14][15][16]

Българи оттам Морава

[редактиране | редактиране на кода]

Задълбоченото вникване в етническата картина по долината на Велика Морава на база и други данни, включително специализирани изследвания като тези на Гаврил Занетов, разкриват друго – българската народност се разпростира на около 20 – 40 km западно от реката, покривайки плодорните равнини земи по долината ѝ.[8] Това обстоятелство се установява по говора, някои исторически сведения и документи. Пътешественика Браун (англ. Brown) на устието на Лепеница в тогавашното село Баточина, сега община Лапово, през 1669 година констатира промяна в женската народна носия:

„ Тук жените носят един вид високи шапки „конги“, и на нея, както и на челото – всякакви пари. Една българка тук ми благодари за една голяма монета, която присъедини към накита на главата си “

Авторът прилага и изображението на жената и отдолу забелязва: жена от България.[5]

Изложението на Върховния комитет за състоянието на Западните покрайнини (1930 – 1931), предназначено за Обществото на народите, сочи:

„ Тия зони (Западните покрайнини), както това се знае от учените географи и историци, не са днес крайните западни български земи, населени с чисто (изключително) българско население. И днес продължават да са такива Моравско и Тимошко, а някогаш във време зараждането на сръбската държава (близо 300 години преди това е създадена Българската държава на Балканския полуостров) – земите с българско население се простираха на запад от днешната сръбска столица, Белград. Самото име на тоя град говори за българския му произход и характер. Едвам в края на средните векове се простира сръбското влияние на изток от Морава, като все пак учените и пътешествениците от времето на 17 и 18 векове продължават да констатират смесицата от българи и сърби в земите по левия (западен) бряг на Морава “

[17]

Говор

[редактиране | редактиране на кода]

По време на научната си обиколка в Моравската област, Анастас Иширков отбелязва следното:

„ Доводи исторически и географски за владение над Българоморавско могат да представят приблизително еднакви и Сърбия, и България, но нашата сила в доводи може да ни даде най-вече диалектологията. “

[18] Населението по долината на Велика Морава комуникира на косовско-моравски говор, наричан още и косово-ресавски диалект. Това обстоятелство е установено от трима български учени езиковеди (Беньо Цонев, Стефан Младенов, Стоян Романски) по време на Научната експедиция в Македония и Поморавието.[19] Всички сръбски учени също сочат специфичния косово-ресавски говор на това население, причислявайки го към т.нар. старощокавски сръбски диалекти (Разпространение на косово-ресавския диалект според сръбската диалектология) Архив на оригинала от 2011-07-07 в Wayback Machine.. Беньо Цонев и Стефан Младенов[20][21][22] в капиталния труд „История на българския език“, категорично определят косовско-моравския говор за краен западен диалект на българския език.[23][24][25][26] Кръстьо Мисирков определя българо-сръбската езикова граница така:

„ С български славяни, след заселването на Балканския полуостров със славяни, беше заселен не само десния, но и левия бряг на река Морава, т.е. целия ѝ басейн на запад до водоразделите на Морава и Колубара и на Сръбска Морава и Ибър “

[27]

Езикови данни за този факт съдържа дори името на днешната столица на Шумадия – Крагуевац, което произлиза от прабългарското название на вид ястреб, ползван за лов в тези слабонаселени места по времето на Първата българска държава.[28] Името на големия автомобилен завод „Застава“ в Крагуевац, също е показателно в тази историко-етнологическа насока.

След Деветосептемврийския преврат, на българската научна общност по диалектология и е наложено по марксически идеологически съображения названието преходни говори за българските говорни диалекти в Сърбия. За видните български диалектолози от този период, тези български говори стават преходни говори[29] по външнополитически идеологически съобръжения спрямо Югославия.[30]

Марксическа историография

[редактиране | редактиране на кода]

След Деветосептемврийския преврат в България и налагането на народната власт в ФНРЮ, се взема държавен курс и от двете страни по поръка от Коминтерна към създаване на македонска нация и съграждане на южнославянска федерация. На практика въпроса с българския характер на населението по долината на Велика Морава е забравен и е тема табу в двустранните отношения в контекста на братския интернационализъм между пролетариата на южнославянските народи. Едва след разрива между СССР и Югославия през 1948 година настъпва охлаждане в отношенията между България и Югославия, но това не довежда до каквато и да е промяна в българската държавна политика в насока защита на българското население в Югославия, т.к. междудържавните отношения се разглеждат през призмата на междупартийните такива и то в контекста на идеологическите постулати на марксизма в българската марксическа историография. За последната, българи по долината на река Велика Морава никога не са съществували, а информация за книги на тази тема няма за граждани дори в картотеката на Народната библиотека[31]

Значение

[редактиране | редактиране на кода]

Значението на реката и долината по Велика Морава е многостранно. Освен стопанско, реката и долината имат историко-географско, геополитическо и геостратегическо измерение за Балканите.[30]

Историко-географско

[редактиране | редактиране на кода]

В исторически план долината на Велика Морава през средновековието до началото на 19 век е владение преимуществено на България или Византийската и Османската империя. Сърбия в началото на 19 век постепенно успява да овладее долината на Велика Морава. Това ѝ позволява:

  1. да установи контрол над Тимошко и да го присъедини през 1833 година;
  2. да анексира Поморавието окончателно през 1878 година, последвано от Сръбско-българската война;
  3. в началото на 20 век (1912 – 1913) да завладее днешно Косово и Вардарска Македония (проникването освен през Поморавието, е и по Поибрието);[30]

Геополитическо

[редактиране | редактиране на кода]

Владението и контрола през средновековието от страна на България, Византия и Османската империя на долината на Велика Морава позволява свободен достъп за политическо, културно, търговско и военно взаимодействие на трите държави с Централна Европа.[8][30]

По силата на Кючук Кайнарджашкия мирен договор на Руската империя и се удава да стане гарант и застъпник за правата на православните християни на Балканите. Руските външнополитически амбиции нарастват неимоверно, и геополитическа цел № 1 на руската външна политика в този период се превръща установяването на контрол над проливите (Босфор и Дарданели), който да бъде последван от евентуален руски имперски териториален излаз на т.нар. топли морета.

Последвалата руско-турско война установява руско-турската граница на Днепър, с което Руската империя опира о българското землище. С оглед постигане на основната си външнополитическа цел, руската дипломация пристъпва към активизиране на усилията си за привличане на своя страна на едноверните православни славяни на Балканите. Тактиката е граничните райони да се побунват.

Първото въстание в Белградския пашалък е в резултат и на активизиралата се руска външна политика в тази насока. Въстанието е улеснено и подкрепено от руски военни части във Влашко. Инвазията на Наполеон в Русия води до поражение за въстаниците, но последвалото развитие на руско-турските отношения след Виенския конгрес (Акерманска конвенция, Одрински мирен договор) в крайна сметка води до предоставяне на автономен статут на Белградския пашалък през 1830 година. Автономията е за цялата територия на пашалъка, и не отчита етническите различия на населението в западната и източната му половина, и в частност на това по долината на Велика Морава.[32]

През декември 1838 Княжество Сърбия се сдобива с конституция, а от 1844 и с национална външнополитическа доктрина – Начертание. Основната сръбска външнополитическа експанзия е насочена към българските земи в Османската империя. Това направление се споделя от Австрийската империя и Русия, като всяка от великите сили преследва свои си външнополитически цели. Първата желае да ползва Сърбия като таран, за да придобие Солун и излаз на Бяло море, след което да включи сърбите от княжеството в пределите си, обединявайки ги с другите си южнославянски поданици. Русия иска да ползва Сърбия двуяко – за възпиране на австрийската експанзия на Балканите, а същевременно и като съюзник в борбата си за проливите срещу Османската империя.[33]

В крайна сметка след серия войни (Сръбско-турска война, Руско-турска освободителна война, Балкански войни), Сърбия благодарение най-вече на транспортно-комуникационния си коридор и контрол над долината на Велика Морава, успява да утрои територията си. Сараевския атентат слага началото на Първата световна война и за двата военно-политически блока (Централни сили и Антанта) въпроса с осъществяването или не, на сухопътен коридор по Виа Милитарис се превръща в жизненоважен и решаващ за крайния изход на войната. Коридорът преминава по долината на Велика Морава.[34]

Централните сили се оказват в по-изгодно положение спрямо България за привличането ѝ за съюзник на своя страна. България има своите етнически и исторически права над района на Поморавието.[34] Тайната българо-германска спогодба урежда съвместния контрол над долината на Велика Морава, като австро-унгарско-българската граница минава по реката.[35] Пред българското правителство и премиер Васил Радославов остава да седи задачата по окончателното и трайно уреждане на българския национален въпрос, и в частност този за съдбата на българското население и територия по долината на река Велика Морава. Решението на този въпрос позволява осъществяването на пряк коридор и връзка на България чрез Унгария със страните от Централна и Западна Европа, така както е през средновековието.[34]

Геостратегическо

[редактиране | редактиране на кода]

Геостратегическото владение и контрол над долината на Велика Морава позволяват на Сърбия освен да утрои територията си в рамките на по-малко от столетие, но и да оглави новата държава наречена Кралство на сърби, хървати и словенци след Първата световна война. След преименуването на кралството на Югославия е въведено ново административно-териториално деление, по силата на което се образуват две административни единици – Моравска и Дунавска бановина, обхващащи територията по долината на Велика Морава. Югославската външна политика като продължение на сръбската такава е откровено и изявено антибългарска и цели възпрепятстване и осуетяване на каквито и да е български претенции към западните български земи (включително и Западните покрайнини) и Вардарска Македония. Своеобразен връх на тази политика е Балканската Антанта. Това довежда до Марсилския атентат.[30]

След Втората световна война, парижките договорености потвърждават статуквото от Първата. Югославия се управлява от комунисти, които продължават по същество предходната сърбошовинистична политика на потискане правото на национално самоопределение на народите в Югославия. Подобно на румънската политика по изграждане на канала Дунав – Черно море и Социалистическа република Сърбия в рамките на Югославската федерация пристъпва към изграждане на подобно съоръжение: канал Дунав – Бяло море (Канала Морава-Вардар) Архив на оригинала от 2009-02-26 в Wayback Machine. през Македония, целящ задълбочаването на геостратегическата изолация на България. В крайна сметка начинанието е забавено по икономически причини, а след започналия процес на разпадане на бивша Югославия през 90-те години на 20 век и окончателно провалено.

След Косовската криза, последвана от обявяване независимостта на Косово с признаването му от повечето държави в ЕС, присъединяването на Сърбия към съюза остава все така проблематично. Това обстоятелство изостря пречките пред международната търговия и придвижване през Сърбия между страните в ЕС и тези от Ориента и Централна и Западна Европа, осъществявано най-вече по главния международен път преминаващ през долината на Велика Морава. Като алтернатива, България разглежда изграждането на моста Видин – Калафат с пътя през Румъния, както и реализацията на Паневропейски транспортен коридор 8.[30]

Вижте също

[редактиране | редактиране на кода]

Галерия

[редактиране | редактиране на кода]
  • Велика Морава при Лапово
    Велика Морава при Лапово
  • Велика Морава при Лапово
    Велика Морава при Лапово
  • Велика Морава при Варварин
    Велика Морава при Варварин

Източници

[редактиране | редактиране на кода]
  1. ↑ а б в г ((ru)) «Большая Советская Энциклопедия» – Морава (река в Югославия), т. 16, стр. 558
  2. ↑ Ковачева, Люба. България и нейните съседи, стр. 271 – 273 – Морава. географска христоматия, 1921.
  3. ↑ Русков, Владимир. Цариброд, Западните покрайнини и по на запад. ТАНГРА ТанНакРа, ISBN 978-954-378-013-6, 2007.
  4. ↑ Ковачева, Люба. България и нейните съседи. географска христоматия, 1921.
  5. ↑ а б в г д е Занетов, Гаврил. Западни български земи и Сърбия. История и етнография, 1917.
  6. ↑ Ценов, Ганчо. Русия и завоевателните стремежи на сърбите. Искра, 1915, 2004.
  7. ↑ а б в Райчевски, Стоян. Нишавските българи. Балкани, ISBN 954-8353-79-2, 2004.
  8. ↑ а б в г Коледаров, Петър. Политическа география на средновековната българска държава. БАН, София, 1979/1989.
  9. ↑ Ангелов, Димитър. Образуване на българската народност.
  10. ↑ Занетов, Гаврил. Българи на Морава. 1914.
  11. ↑ а б Грозданова, Елена. История на българите, том II, дял първи – предели, население, бит и стопанство. Труд.
  12. ↑ Малкълм, Ноел. Кратка история на Косово. ЛИК, ISBN 954-607-407-1, 2001, второ издание след 1998.
  13. ↑ а б Занетов, Гаврил. Населението по долината на Велика Морава. Държавна печатница, 1918.
  14. ↑ Занетов, Гаврил. Българското население в средните векове. Спиро Гулабчевъ, 1902.
  15. ↑ Занетов, Гаврил. Българи на Морава. 1914.
  16. ↑ Занетов, Гаврил. Западните предели на българската народност. Г. М. Чамоневъ, 1916.
  17. ↑ Главно управление на архивите. Българите от западните покрайнини. Университетско издадетелство „Св. Кл. Охридски“, ISBN 954-9800-45-8, 2005, документ № 220.
  18. ↑ Петров, Петър. Научна експедиция в Македония и Поморавието (1916). ВИК „Св. Георги Победоносец“ и УИ „Св. Кл. Охридски“, ISBN 954-509-105-3 и ISBN 954-07-0255-0, 1993.
  19. ↑ Петров, Петър. Научна експедиция в Македония и Поморавието (1916). ВИК „Св. Георги Победоносец“ и УИ „Св. Кл. Охридски“, ISBN 954-509-105-3 и ISBN 954-07-0255-0, 1993.
  20. ↑ Младенов, Стефан. За пограничните говори в Източна Сърбия (1904)/Избрани произведения. Наука и изкуство, София, ISBN 954-02-0026-1, 1992.
  21. ↑ Младенов, Стефан. Сръбски или български се говори между Искър и Морава (1908)/Избрани произведения. Наука и изкуство, София, ISBN 954-02-0026-1, 1992.
  22. ↑ Младенов, Стефан. К вопросу о границе между болгарским и сербским языком. Руский филологический вестник. (1914)/Избрани произведения. Наука и изкуство, София, ISBN 954-02-0026-1, 1992.
  23. ↑ Цонев, Беньо. Резултати от моите изследвания на моравските говори през 1916 – 1917 година. Държавна печатница, София, 1917/1918.
  24. ↑ Цонев, Беньо. Произход, име и език на моравците. Държавна печатница, София, 84 стр., 1918.
  25. ↑ Институт за български език „Професор Любомир Андрейчин“, Българска академия на науките (БАН). Единството на българския език в миналото и днес. Издателство на Българската академия на науките, София, 1978.
  26. ↑ История на българския език. Том I-III, 1919 – 1937.
  27. ↑ Мисирков, Кръстьо. Бележки по южно-славянска филология и история (Към въпроса за пограничната линия между българския и сръбско-хърватски езици и народи), Одеса, 30.XII.1909 г. Българска сбирка, 1910, 1911.
  28. ↑ Спанчев, Емил. Корени. в-к „Македония“, 28 април 1999 г., брой 17.
  29. ↑ Стойков, Стойко. Българска диалектология. 1949, 1962 и 1968.
  30. ↑ а б в г д е Карастоянов, Стефан. Политическа география, Геополитика, Геостратегия. УИ „Св. Кл. Охридски“, ISBN 978-954-07-2756-1, трето основно преработено издание, 2008.
  31. ↑ Русков, Владимир. Цариброд, Западните покрайнини и по на запад (предговор от Пламен Павлов със заглавие "Книга, която лекува помрачаването на историческата памет). ТАНГРА ТанНакРа, ISBN 978-954-378-013-6, 2007.
  32. ↑ Попов, Нил. Россія и Сербія. I и II.
  33. ↑ Манчев, Кръстьо. История на балканските народи. Парадигма, ISBN 954-326-033-8, ISBN 978-954-326-033-1, 2006.
  34. ↑ а б в Радославов, Васил. България и световната криза (шеста глава). БАН, 1993.
  35. ↑ Кесяков, Богдан. Принос към ... дипломатическата история на България, т. I (1878 – 1925), стр. 73. 1926, София.

Външни препратки

[редактиране | редактиране на кода]
Общомедия
Общомедия разполага с мултимедийно съдържание за
Велика Морава.

Литература

[редактиране | редактиране на кода]
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Велика_Морава&oldid=12101970“.