Грифон – Уикипедия

Грифон
Характеристики
Описание	митично същество
Грифон в Общомедия

Грифон (на гръцки: γρυφως, грифос; на персийски: شیردال, ширдал, „лъв-орел“), по-рядко произнасян като грифен или грифин, е приказно същество с тяло на лъв и глава и криле на орел.^[1]

Грифоните са „кучетата на Зевс“. Те са впрегнати и в колесницата на Немезида – богинята на отмъщението и символизират бързото възмездие, което би сполетяло всеки, извършил престъпление. Малко магически същества са били изобразявани в толкова противоречива светлина, колкото грифонът, бащата на благородния хипогриф. Хибридното чудовище, обединяващо глава, крила и нокти на орел с тяло на лъв, грифонът бил смятан за царствен и смел, зъл и алчен, непорочен и сатанински.

Също като василиска и еднорога, образът на легендарния грифон може би се основава на истинско животно. Един от кандидатите за първообраз е лешоядът, обитаващ европейските и азиатските планини. Друга теория предполага, че легендите за грифон са възникнали като обяснение на фосилните останки от тайнствени същества с гърбав клюн, откривани в златоносните области на пустинята Гоби, откъдето произлезли и историите за техните златни съкровища. Днес ни е известно, че останките всъщност са на протоцератопс, близо двуметров динозавър с папагалски клюн и гребен на шията, който би могъл да бъде объркан с крила.

Комбинацията от царствената сила и благородство на лъва с бързината и зрението на орела направили грифона идеален символ за аристократичните гербове. Най-древните са открити в светилища и гробници в Египет и Персия, което предполага, че това същество първоначално е било вид на дух-пазител. Гръцкият пътешественик и поет Аристей, който твори от около 675 пр.н.е., пръв описва родината и поведението на грифона. Обединявайки истории, разказани му от евразийските номади, той съобщава, че грифоните били свирепи, трупащи златни съкровища същества, обитаващи пустините и планините на Монголия. Техните гнезда били направени от чисто злато и се издигали високо в планините, откъдето съществата имали отличен изглед надолу. В България запазени статуи на грифони могат да се видят по арките на моста на Кольо Фичето на река Янтра в град Бяла.

Както много други митични същества, грифоните се срещат във фентъзи игри и книги.

Често грифоните са изобразявани с издадени уши, традиционно наричани „магарешки уши“. Както лъвът е считан за „цар на зверовете“, а орелът „цар на въздуха“, грифонът се считал за особено мощно и величествено същество. Обикновено грифонът е представян с четири крака, крила и клюн, с подобни на орел нокти на мястото на предните крака на лъва и конски уши, стърчащи над черепа му.

Класическите и хералдическите грифони са мъжки и женски. Така нареченият „мъжки“ грифон, наречен „кийтонг“ в един английски хералдически ръкопис от XV век, е аномалия, която принадлежи към по-късна фаза от английската хералдика. Според египетската митология, грифонът съществува като противоположното допълнение на сфинкса.

Истории за грифони и аримаспийци от далечната Скития, близо до пещерата на Борей (Гесклейтрон) имало в загубената архаична поема на Аристей от Проконес, „Аримаспия“, ревностно били предадени от Херодот и в „Естествена История“ на Плиний. Грифонът построявал гнездо като орел. Вместо яйца, той снасял ахати. Животното пазело златните мини и скритите съкровища и било враг на конете. Невероятно редкия потомък на грифон и кон бил наричан хипогриф.

Грифонът бил посветен на слънцето, а древните художници представяли колесницата на Слънцето, теглена от грифони. Той бил често срещан елемент от „животинския стил“ на скитското злато; считало се, че обитавал степите на Скития, които се простират от съвременна Украйна до централна Азия; там изобилствали злато и скъпоценни камъни и когато странници се доближавали, за да събират камъните, съществата се нахвърляли върху тях и ги разкъсвали на парчета. Скитите използвали гигантски вкаменени кости, намерени в този район, като доказателство за съществуването на грифоните и за да държат външните лица далеч от златото и скъпоценните камъни. Скоро беше предположено, че тези „кости на грифон“ в действителност са фосили от динозаври, които са често срещани в тази част от света.

Адриен Мейджър, класическа фолклористка, е направила пробни връзки в „Ловци на фосили: Палеонтология в гръцките и римските времена“ (Fossil Hunters: Paleontology in Greek and Roman Times), между богатите легла на вкаменелости около Средиземно море и около степите до пустинята Гоби и митовете за грифони, кентаври и архаични гиганти, произхождащи от класическия свят. Мейджър обрисува поразителни прилики, които съществуват между черепите на протоцератопс в степите, водещи до пустинята Гоби и легендите за складиращия злато грифон, разказвани от номадските скити от региона. Сред безспорните доказателства е гръцката ваза от VI век на корицата на книгата. Размерът на вкаменените черепи може би е изворът на твърдението, че грифонът е 8 пъти по-голям от лъв.

Древните еламити дълго време използвали грифона като символ в архитектурата си. В Еламските легенди, грифонът бил представен като еламитски бог. В персийската митология, особено по време на Ахеменидската династия, грифони, наречени „хома“, били широко използвани като статуи и символи в палати. „Хома“ също така имат специално място в персийската литература като пазители на светлината.

Ирландски писател от 9 век, известен под името Стивън Скотус, отстоявал твърдението, че грифоните били силно моногамни. Те не само се свързвали до живот, но ако един от партньорите умирал, другият продължавал сам до края на живота си, никога не търсел нов партньор. Затова грифонът бил направен емблема на вижданията на църквата за повторното женене. Бидейки отчасти летящо и отчасти сухоземно животно, в християнството той бил разглеждан като символ на Исус (който бил едновременно човек и Бог).

Навиците на женската за снасяне на яйца първо били ясно описани от Света Хилдегард от Бинген, германска монахиня от XII век. Тя скицирала как очакващата майка търси пещера с много тесен вход, но с много стаи вътре, защитена от стихиите. Там тя снасяла нейните 3 яйца (с размерите на щраусови яйца) и стояла да ги пази.

В архитектурната декорация грифонът обикновено е представян като четирикрак звяр с крила и с глава на леопард или тигър с рога, или с главата и човката на орел. Грифонът е символ на Музея на изкуството във Филаделфия и могат да се видят бронзови отливки на грифони, поставени във всеки ъгъл на покрива на музея, където се пази колекцията.

Грифон е представен в „Алиса в Страната на Чудесата“ на Луис Карол, там Кралицата на сърцата му нарежда да заведе Алиса да види Лъжливата костенурка и да чуе историята ѝ. Оригиналната илюстрация от Джон Тениъл изобразява грифона в необикновено натуралистичен вид.

Някои големи видове от хищниците на Стария Свят са наричани грифони, включително лешоядът хищник (Gyps fulvus), както и някои породи кучета (грифони).

Научното име на вида кондор, който живее в Андите е Vultur gryphus, на латински „грифон-лешояд“.

Грифонът често се среща като герб в хералдиката.

Хералдическият грифон има задна част (включително крака и опашка) на лъв, горните части (включително врат с пера, крила, нокти и глава с клюн) на орел, също и уши. Ушите различават главата на грифона от главата на орела в хералдиката, което е важно, защото както истинският грифон, така и главата на грифона също се среща често в хералдиката и в друг случай би била еднаква с главата на орела.

Според Tractatus de armis на Джон де Бадо Аурео (късният XIV век), „Грифон, слаган на оръжия означава, че този, който го носи, е силен, свадлив човек, в който се срещат две различни природи и качества, тези на орела и тези на лъва“. Това очевидно е нереално, но тъй като и лъвът, и орелът са важни елементи в хералдиката, може би не е изненадващо, че техният хибрид, грифонът, също е чест избор. Символизмът на комбинацията между лъв и орел бил също така цитат, приписан на Шасанеус от Александър Нисбет в неговата System of Heraldry („Система на Хералдиката“) (1722; стр. 343 от първи том от изданието от 1816): Gryphus significat sapientiam jungendam fortitudini, sed sapientiam debere praeire, fortitudinem sequi. В превод: „Грифонът представя мъдростта, обединена със силата на духа, но мъдростта трябва да води, а силата на духа да следва“.

Хералдическите грифони обикновено са показвани изправени на задните си крака, гледащи наляво, и стоящи на един заден крак, а другият крак и ноктите – вдигнати: тази стойка е описана в нормандско-френския език на хералдиката като segreant („отделна“) – дума, единствено отнасяна към грифоните, и която е точният еквивалент на описанието на лъвовете и другите същества в хералдиката като rampant („изправен на задните си крака“).

Хералдически грифон бил включен като един от десетте „Зверове на Кралицата“, изваяни за коронацията на Кралица Елизабет II през 1953 г. (следвайки примера на „Зверовете на Краля“ в Хемптън Корт) и това сега е показано в Кю Гардънс.

Лондонското сити възприело грифоните като поддръжници за герба му и сега означава своите граници със статуи на „грифон“, носещ градския герб, на всяка улица, водеща към Сити. Грифоните на Лондонското Сити в действителност обаче са хералдически дракони, с люспести тела и крила, без пера и без клюнове на орли.

За хералдическия звяр, наречен „кейтонг“, много обичан сред членовете на Обществото за Креативен Анахронизъм, се твърди, че се е появил в един английски ръкопис по време на царуването на Едуард IV, като хералдически солипсизъм. Pursuivant of Arms на Джей. Ар. Планш (Лондон, 1859) написва, под символа на Ърл Ормондски (първо титулуване), както е записано в ръкописа на Колежа на Оръжията под Едуард IV, следната референция: „Двойка кейтонги“. Бележката под линия на Планш гласи: „Със сигурност думата е написана така и аз никога не съм я виждал другаде.“ Фигурата наподобява мъжкия грифон, който няма крила, а златни лъчи или шипове, излизащи от отделни части на тялото му, и понякога с два дълги прави рога. В края на ХХ век „кейтонгът“ бил приет с ентусиазъм сред аматьорите в хералдиката.

1. Анонимни митове за грифони, легендарни новели и истории за четене за деца има в районна библиотека в Колинсфорт Вилидж, от Джо Екайтис
2. „Алиса в страната на чудесата“ от Луис Карол
3. Сериите Crossroads („Кръстопътища“) на Ник О’Донъхи, включващи „Магията и Лечението“, „Под лечебния знак“ и „Лечението на Кръстопътищата“. Грифоните играят важна роля в тези серии за студенти по ветеринарна медицина, помагащи на митологични същества.
4. Три вида грифони, с различен правопис и много различни характери, се появяват в популярния роман за деца „Дейвид и Фениксът“ на Едуард Ормъндройд.
5. Грифоните са сред вълшебните същества, които съществуват в сериите за Хари Потър. Къщата на Хари Потър (тоест крило за ученици в долните класове) в Училището Хогуърт за магьосници е наречена „Грифиндор“, на неговия основател Годрик Грифиндор. „Грифиндор“ може би идва от френското gryffon d'or или „златен грифон“, но странно, емблемата му е лъв, а не грифон.
6. „Грифонът и Малкия Канон“, на Франк Р. Стоктън, илюстрована от Морис Сендак (1968)
7. Грифоните са сред съществата в армията на Аслан в „Хрониките на Нарния“.
8. Трилогията „Магьосническите войни“ на Мерцедес Лакий и Лари Диксън. Грифон, познат като Скандранон е един от главните герои. Заглавията са „Черният Грифон“, „Белият Грифон“ и „Сребърният Грифон“.
9. „Божествена комедия“ на Данте Алигиери. Грифон тегли колесницата в Песен XXIX от Чистилище.
10. „Отмъщението на Краля на Сенките“ от Дерик Бенц и Джей. Си. Луис.
11. Човешко бебе се превръща в грифон във „Франки!“ на Вилън Шнайдер Белдън.
12. Грифон участва в новелите „Dragonlance“, под заповедите на Елвъс.
13. В „Някогашният и Бъдещият Крал“ от Т. Х. Уайт, младият Артур и неговият зет Кай се борят със свиреп грифон, с помощта на Робин Худ, скоро след като са освободили пленниците на Морган ле Фей.