Констант – Уикипедия

Вижте пояснителната страница за други личности с името Констант.

Констант
Flavius Iulius Constans
62-ри император на Римската империя
Скулптурно изображение на Констант (Лувър)
Скулптурно изображение на Констант (Лувър)

Роден
320 г.
Починал
18 януари 350 г. (30 г.)
ПогребанИспания
Управление
Период333 – 337 (като Цезар)
337 – 350 (като Август)
ПредшественикКонстантин I Велики
НаследникМагненций
Семейство
РодКонстантинова династия
БащаКонстантин I Велики
МайкаФауста
Братя/сестриКонстантина
Елена (сестра на Констанций II)
Констанций II[1]
Константин II[1]
Крисп
Констант в Общомедия

Флавий Юлий Констант (на латински: Flavius Julius Constans) е римски император (333 – 350), трети син на император Константин I Велики и Фауста.

Най-младия син на Константин Велики, издигнат в ранг „цезар“ от баща си през 333 г. След подялбата на империята през 337 г. Констант получава Италия, Северна Африка и Балканите (по-късно отстъпва Тракия на един от братята си). Константин II е несъгласен с подялбата на империята и търси разширение на териториите си във война с Констант през 340 година. След като брат му загива инцидентно в битката при Аквилея, Констант присъединява неговите земи на запад, превръщайки се във владетел на две трети от Римската империя.

През управлението на Констант външнополитическото състояние на държавата е стабилно – благодарение на войската и способните военачалници, варварските народи сармати (338/9 г.) и франки (341/2 г.) са победени и умиротворени. Самият Констант редовно присъства по границите и дори, през 343 г., бил последния римски император, който посетил Британия, атакувана от скотите.

Като поддръжник на ортодоксалното християнство (Никейския символ), Констант преследва езичниците и последователите на еретичните секти на арианството и донатизма във владенията си.

Според летописците от неговото време Констант имал добри военни умения, но страдал от болни стави и се отнасял презрително към простите войници. Постепенно Констант се доказал като ленив и бездеен владетел, подвластен на дворцови фаворити. Администрацията на провинциите била влошена както от корумпираността на имперските служители, така и от неговата собствена некомпетентност и безразличие, съчетани с прахосничество. Алчен, покварен и разпуснат, той се отдал само на развлечения и разврат.

Неговата репутация била опетнена от влечението му към някои германски телохранители от личната му гвардия. За увлеченията на императора пише историкът Аврелий Виктор в характерния за древността висок стил: „купувал за заложници при себе си красиви младежи, които ухажвал, така както би било прието за някой, предан на порочност от подобен род“.[2]

Без никакъв авторитет сред войската и населението, дните на управлението му били преброени след бунта на военачалника Магненций през януари 350 г. в Отен, Галия. Научавайки новината, докато бил на лов в околностите на града, вместо да се противопостави на узурпатора, Констант бил обзет от ужас – захвърлил императорските отличия и побягнал към Испания. Една след друга армиите преминали към Магненций, а изоставеният император бил настигнат и убит до малък град в подножието на Пиренеите, който се наричал Хелене в чест на баба му.

Литература и външни препратки

[редактиране | редактиране на кода]
  1. а б 500355674 // 20 юли 2015 г. Посетен на 21 май 2021 г.
  2. Аврелий Виктор. „За цезарите“ („De Caesaribus“). XLI. 24.
Римски императори
Константин I Велики (306 – 337) Съимператор с Констанций II (337 – 361) и Константин II (337 – 340) Магненций (350 – 353)
Римска империя