Констант – Уикипедия

Констант Flavius Iulius Constans
62-ри император на Римската империя
Скулптурно изображение на Констант (Лувър)
Роден	320 г. Италия
Починал	18 януари 350 г. (30 г.) Галия
Погребан	Испания
Управление
Период	333 – 337 (като Цезар) 337 – 350 (като Август)
Предшественик	Константин I Велики
Наследник	Магненций
Семейство
Род	Константинова династия
Баща	Константин I Велики
Майка	Фауста
Братя/сестри	Константина Елена (сестра на Констанций II) Констанций II[1] Константин II[1] Крисп
Констант в Общомедия

Флавий Юлий Констант (на латински: Flavius Julius Constans) е римски император (333 – 350), трети син на император Константин I Велики и Фауста.

Най-младия син на Константин Велики, издигнат в ранг „цезар“ от баща си през 333 г. След подялбата на империята през 337 г. Констант получава Италия, Северна Африка и Балканите (по-късно отстъпва Тракия на един от братята си). Константин II е несъгласен с подялбата на империята и търси разширение на териториите си във война с Констант през 340 година. След като брат му загива инцидентно в битката при Аквилея, Констант присъединява неговите земи на запад, превръщайки се във владетел на две трети от Римската империя.

През управлението на Констант външнополитическото състояние на държавата е стабилно – благодарение на войската и способните военачалници, варварските народи сармати (338/9 г.) и франки (341/2 г.) са победени и умиротворени. Самият Констант редовно присъства по границите и дори, през 343 г., бил последния римски император, който посетил Британия, атакувана от скотите.

Като поддръжник на ортодоксалното християнство (Никейския символ), Констант преследва езичниците и последователите на еретичните секти на арианството и донатизма във владенията си.

Според летописците от неговото време Констант имал добри военни умения, но страдал от болни стави и се отнасял презрително към простите войници. Постепенно Констант се доказал като ленив и бездеен владетел, подвластен на дворцови фаворити. Администрацията на провинциите била влошена както от корумпираността на имперските служители, така и от неговата собствена некомпетентност и безразличие, съчетани с прахосничество. Алчен, покварен и разпуснат, той се отдал само на развлечения и разврат.

Неговата репутация била опетнена от влечението му към някои германски телохранители от личната му гвардия. За увлеченията на императора пише историкът Аврелий Виктор в характерния за древността висок стил: „купувал за заложници при себе си красиви младежи, които ухажвал, така както би било прието за някой, предан на порочност от подобен род“.^[2]

Без никакъв авторитет сред войската и населението, дните на управлението му били преброени след бунта на военачалника Магненций през януари 350 г. в Отен, Галия. Научавайки новината, докато бил на лов в околностите на града, вместо да се противопостави на узурпатора, Констант бил обзет от ужас – захвърлил императорските отличия и побягнал към Испания. Една след друга армиите преминали към Магненций, а изоставеният император бил настигнат и убит до малък град в подножието на Пиренеите, който се наричал Хелене в чест на баба му.

• Зосим, Historia Nova, Book 2 Historia Nova
• Аврелий Виктор, Epitome de Caesaribus
• Евтропий, Breviarium ab urbe condita

• DiMaio, Michael, Constans I (337 – 350 A.D.), D.I.R.
• М. Грант: Констант I (337 – 350)
• Император Констант I
• Bruno Bleckmann: Der Bürgerkrieg zwischen Constantin II. und Constans (340 n. Chr.). In: Historia 52 (2003), pag. 225 – 250.
• Otto Seeck: Constans 3). In: Paulys Realencyclopädie der classischen Altertumswissenschaft (RE). Vol IV,1 (1900), p. 948 – 952.

Общомедия разполага с мултимедийно съдържание за

Констант.