Материализъм – Уикипедия

Материализмът (на латински: materialis – веществен)^[1] e монистично направление в онтологията, според което всичко реално съществуващо е материя – всички обекти са материални и всички явления, включително съзнанието, са резултат от материални взаимодействия, като материята е единствената субстанция. В този контекст най-често понятието материя обхваща не само веществата, но и други физични концепции, като антиматерията или гравитацията. Философски алтернативи на материализма са дуализмът и плурализмът, както и останалите форми на монизма – идеализъм, неутрален монизъм, спиритуализъм.

Въпреки големия брой философски школи и малките различия между много от тях,^[2][3][4] повечето философии попадат в една от двете основни категории на идеализма и материализма. Основното разграничение между тези две категории е свързано с проблема за природата на реалността. За материалистите материята е първична, а разумът и духът са нейни вторични прояви, докато за идеалистите е вярно обратното – материята произтича от духа или разума.^[4]

Развитието на материализма може да бъде проследено в историята на света на философската мисъл от създаването си до наши дни.^[5] Материалистичните идеи намират отражение в историята на източната философия (Китай, Корея, Япония, Индия).

В античността Талес вярва, че всичко възниква от водата и се превръща в нея. Очевидно, към същата позиция се придържа и древногръцкият философ Хипо. Анаксимен, Идей Гимерийски и Диоген Аполонийски вярват, че всичко идва от въздуха. Хераклит и Хипас вярват, че всичко произтича от огъня. Според Енопид Хиоски, по-младият съвременник на Анаксагор, всичко възниква от огън и въздух. Най-последователно преследва материалистичната линия Левкип, Демокрит, Епикур и Лукреций Кар. За древните материалисти, особено за Епикур е характерен акцентът върху личното самоусъвършенстване на човека: освобождение от страха от боговете, от всички страсти и придобиването на възможността да бъде щастлив при всякакви обстоятелства. Според някои изследователи дълбоки исторически корени материалистическата традиция има в Китай. Виден представител на тази традиция се смята философът Ван Чун. Съществуването на материалистическата традиция в Япония е показано в историята на японската философия.

В съвременния смисъл материализмът се заражда с работатата на Томас Хобс. Своят разцвет материализмът достига в ерата на френското Просвещение (Ламетри, Холбах и Дидро), но в този период остава все още механичен и редукционистки. Английската материалистическа мисъл по това време е представена от мислители като Джон Толанд, Антъни Колинс, Дейвид Хартли и Джоузеф Пристли.

Материалистът и атеист Лудвиг Фойербах сигнализира за нов обрат в материализма чрез книгата си „Същност на християнството“, която дава хегелианско разбиране на това как религията и Бог не са нищо друго освен външна проекция на вътрешната материална природа на човека. Материализмът на Фойербах по-късно ще повлияе на Карл Маркс.

Решаващо влияние върху европейската философска мисъл материализмът придобива в XIX век (Карл Маркс, Фридрих Енгелс, Лудвиг Фойербах, Давид Щраус, Якоб Молесхот, Карл Фохт, Лудвиг Бухнер, Ернст Хекел, Карл Дюринг).

През 1870-те в Европа се появява нова философска и политическа теория, наречена марксизъм. Нейният основател, Карл Маркс, обяснява света и неговите закони, като подчертава материалистичните аспекти на живота като двигатели насветовната история, и затова нарича теорията си материализъм.

Карл Маркс и Фридрих Енгелс, преобръщат идеалистичната диалектика на Хегел с главата надолу, като въвеждат две различни понятия: диалектически материализъм и исторически материализъм.^[6]

 Основна статия: Диалектически материализъм

Диалектическият материализъм е философско направление, изучаващо закономерностите и същността на битието, отношението на човека към света и историческите изменения на това отношение в процеса на практически и теоретически действия. Диалектическият материализъм е създаден от Карл Маркс и Фридрих Енгелс през XIX век и след това доразвит от Ленин през XX век. Той се счита за идеологическата основа на марксизма.

 Основна статия: Исторически материализъм

Историческият материализъм е теория за развитието на обществото, разработена в края на XIX век и началото на XX век последователно от Карл Маркс, Фридрих Енгелс и Ленин. Според него основата на всяко общество е материалното производство, което определя общественото съзнание, с други думи битието определя съзнанието, а не обратното.^[7] Смяната на обществено-икономическите формации, или строеве е обусловена от ръста и усъвършенстването на производителните сили. В историческия материализъм развитието на обществото зависи от нивото на развитие на производителните сили. Базисът на обществото представлява материалното производство – производителните сили и производствените отношения. Надстройката е съвкупността от политически, правни и религиозни институции и техните нравствени, естетични и философски идеи.

Научният материализъм^[8] е разновидност на стихийния (наивен) материализъм, оформен като обобщение на опита на учените. Методологическата недостаточност, слабостта на тази разновидност на материализма е в нестрогия, непоследователен и несистематичен подход към материалистическия отговор на основния въпрос на философията, който излиза извън предела на компетентността на естествознанието (проблемите на историята, естетиката, социологията и т.н.).

Материята е философска категория за обозначаване на обективната реалност, която се отразява от нашите сетива, съществуваща независимо от тях (обективно). Материята е обобщение на понятията материално и идеално и тяхната относителност. Терминът материя има онтологичен оттенък. Понятието материя е едно от основните в материализма и в частност във философията, и по-точно в диалектическия материализъм.

Във физиката, материята се определя като всичко, което има маса и обем. Материята може да се определи и като субстанцията, от която са съставени атомите и молекулите.

• Комарова В. Я. Становление философского материализма в Древней Греции. Л., 1975.
• Ян Хиншун. Материалистическая мысль в древнем Китае. М., 1984. – 181 с.
• Материалисты Древней Греции. – М.: Государственное издательство политической литературы, 1955
• Аникеев Н. П. О материалистических традициях в индийской философии. М., 1965. – 260 с.
• Уткина Н. Ф. Естественнонаучный материализм в России XVIII века. М., 1971.
• Радуль-Затуловский, Яков Борисович. Из истории материалистических идей в Японии. М., 1972. – 290 с.
• Annette Wittkau-Horgby: Materialismus. Entstehung und Wirkung in den Wissenschaften des 19. Jahrhunderts. Vandenhoek & Ruprecht: Göttingen 1998.
• Eduard Jan Dijksterhuis: Die Mechanisierung des Weltbildes. Reprint der Ausgabe 1956. Springer, Berlin/Heidelberg/New York 1983, ISBN 3-540-02003-9
• Ernst Bloch: Das Materialismusproblem, seine Geschichte und Substanz (1972)
• Frederic Gregory: Scientific Materialism in Nineteenth Century Germany. D. Reidel, Dordrecht 1977.
• Friedrich Albert Lange: Geschichte des Materialismus. Suhrkamp (stw 70), Frankfurt 1974 (Online-Version)
• Gupta, Uma. Materialism in the Vedas. New Delhi, 1987. – ISBN 81-7054-038-0
• Margarete J. Osler: Mechanical Philosophy, in: New Dictionary of the History of Ideas, 1389 – 1392.
• M. Overmann: Der Ursprung des französischen Materialismus. Die Kontinuität materialistischen Denkens von der Antike bis zur Aufklärung. Peter Lang: Frankfurt 1993.
• Mario Bunge, Martin Mahner: Über die Natur der Dinge. Materialismus und Wissenschaft. Hirzel-Verlag, Stuttgart 2004.
• Moser, P. K., J. D. Trout. Eds. Contemporary Materialism: A Reader. New York, Routledge, 1995.
• Vitzthum, Richard C. Materialism: An Affirmative History and Definition. Amhert, New York, Prometheus Books, 1995.