French
DeutschСветислав Симич – Уикипедия
| Светислав Симич Светислав Симић | |
| сръбски дипломат | |
 | |
| Роден | |
|---|---|
| Починал | |
| Учил в | Белградски университет |
| Светислав Симич в Общомедия | |
Светислав (Света) Симич (на сръбски: Светислав Симић или Svetislav Simić) е сръбски дипломат, секретар на външното министерство на Сърбия, журналист, сред най-изявените сръбски държавни дейци за подпомагането на сръбската пропаганда в Македония в началото на XX век[1].
Биография
[редактиране | редактиране на кода]
Симич е роден на 4 март 1865 година в град Ужице, Сърбия. Основно образование получава в Ужице и Княжевац (Гургусовац), учи в гимназия в Пожаревац и Белград. След средното си образование следва във Философския факултет на Великата школа в Белград. Следва също година в Санкт Петербург.
Няколко години работи като учител.[1] През 1894 година е назначен за секретар във външното министерство.[1]
През 1898 година замества Тодор Станкович като сръбски консул в Прищина. Възложено му е прякото управление на сръбската църковно-училищна пропаганда в Македония.[2] Подкрепя активно и сръбската въоръжена акция в Македония, като според Йован Йованович Пижон е сред най-заслужилите дейци за организацията на движението.[3] Помага на Богдан Раденкович да поддържа по-добър контакт със сръбското правителство.[1]
През юли 1904 година става сръбски дипломатически агент в българската столица София.[1] В София остава до 1905 година и след завръщането си в Белград ръководи дейността на сръбската националистическа организация Главен комитет за помощ на сърбите в Стара Сърбия и Македония (Главни одбор на помоћ србима у Староj Србиjи и Маћедониjи).[2]
Симич активно се занимава с публицистика. Той е основател и редактор на „Уставна Сърбия“. Основател е и на „Сръбски книжевни гласник“, „Дела“ и редактор на много вестници като „Одек“, „Дневни лист“, „Явор“, „Зора“, „Учител“ и „Просветни гласник“. Автор е на много брошури, включително „Македонското питане“ (Македонско Питање), „Радикалите и нашата национална политика“ (Радикали и наша национална политика), „Сърби и арбанаси“ (Срби и Арбанаси), „Стара Сърбия и арбанасите“ (Стара Србија и Арбанаси). Пай-често използва псевдонима Павле Орлович (Павле Орловић).[1]
След обявяването на българската независимост в 1908 година става посланик в София. Заминава на лечение в Швейцария, където умира на 8 март 1911 година в Лезен.[1]
Бележки
[редактиране | редактиране на кода]- ↑ а б в г д е ж Народна енциклопедија српско-хрватско-словеначка, књига 4. Београд, 1929. с. 98.
- ↑ а б Куманов, Милен. Македония. Кратък исторически справочник. София, 1993. с. 229.
- ↑ Вучетић, Биљана. Богдан Раденковић и Милан Ракић // Историјски часопис LVII. 2008. с. 413-426. Архивиран от оригинала на 2018-03-24. Посетен на 2016-05-15.
