Свети Ахил (базилика) – Уикипедия

„Свети Ахил“ Άγιος Αχίλλειος
Общ изглед
Местоположение в Преспа40.787607, 21.081865
Вид на храма	Християнски
Страна	Гърция
Населено място	Ахил
Вероизповедание	Българска православна църква
Тип на сградата	базилика
Архитектурен стил	средновековен български
Изграждане	IX - Χ век
Реликви	св. Ахил
Статут	паметник на културата
Състояние	недействащ храм, руини
„Свети Ахил“ в Общомедия

„Свети Ахил“ (на гръцки: Άγιος Αχίλλειος, Βασιλική Αγίου Αχιλλείου) е средновековна православна базилика, разположена в преспанското село Ахил (Агиос Ахилиос), на едноименния остров в Малото Преспанско езеро, Егейска Македония, Гърция.^[1][2] Според професор Николаос Муцопулос при разкопки в 1965 година в базиликата са открити останките на българския цар Самуил.^[3] Базиликата е една от най-внушителните сгради от Първата българска държава. Построена е в периода 986 – 1002 година и има обща площ от 968 m².^[4]

Датировката на базиликата е спорна. Има мнения сред българската историография, че базиликата е сред седемте големи епископски храма, построени от княз Борис I след покръстването на българите през втората половина на IX век. Доказателство за това е текстът на архиепископ Теофилакт Охридски от XI век: „Съжали се над църквата, някога най-щастлива от църквите, една от седемте съборни църкви, които построил най-християнският онзи Борис, цар на България“. Други учени смятат, че църквата е строена в X век от цар Самуил.^[5]

Според основния изследовател на базиликата Муцопулос базиликата е построена от цар Самуил.^[6] Вероятно това става в периода 986 - 1002 година. След превземането на град Лариса в 983 година, цар Самуил в 986 година мести столицата си в Преспа, където пренася и мощите на Свети Ахил Лариски, положени в новата патриаршеска църква.^[7][8][9] Катедралата добива името на новия закрилник на града и по нея и островът в Малкото Преспанско езеро. Около 997 година, когато Самуил се провъзгласява за цар, в Преспа е седалището на Българската патриаршия.^[10] По-късно столицата е преместена в Охрид. Патриарх Герман Български мести седалището си от Воден в Преспа и умира тук около 1000 година.^[11]

Преспа е завзета от император Василий II Българоубиец в 1018 година. Българската църква остава самостоятелна, но е понижена в ранг като Охридска афтокефална българска архиепископия със седалище в Охрид. Така базиликата „Свети Ахил“ в град Преспа губи патриаршеския си статут, но в известните Грамоти на император Василий II за правата на Охридската архиепископия е посочена като един от центровете на охридския архиепископ.^[12]

В 1040 година Преспа е освободена от цар Петър Делян, и е едно от последните места в които Византия повторно успява да установи господството си в 1041 година. Тогава храмът е съсипан от норманите на Харалд Хардрада величан в сагите като „разорител на българите“.^[13] Базиликата заедно с Преспа е разрушена повторно в 1073 година заедно със Самуиловите дворци от алемани и нормани византийски наемници, когато при подавянето на въстанието на Георги Войтех боеве има единствено при Преспа където германските и френски наемници разграбват града, разрушават дворците на цар Самуил и заедно с тях разграбват и разрушават базиликата Свети Ахил на острова.^[14] След 1108 година архиепископ Теофилакт Охридски организира тук църковен събор, както се разбира от едно негово писмо до архонта на Преспа Макремволит.^[15][16]

Вероятно храмът служи като епископски до първите десетилетия на XV век,^[17] и функционира до края на века, когато след падането под османска власт базиликата е окончателно изоставена.^[18][2]

Мястото с руините на базиликата остава почитано и свято за местните българи, поверията им разказват че там е погребан знатен йерарх, чиито жезъл все още стои изправен и мястото е табу, където не трябва да се ходи без сериозна причина.^[6] Според поверията ако там, където са били мощите на Св. Ахил, дойдат и се помолят бездетни жени, те ще се сдобият с рожба и като светеца им даде дете независимо колко далече живеят родителите идват да го кръстят тук – сред руините на старата църква. Всяка година на 15 май, когато се чества паметта на светеца, българите от околните села идвали при руините на базиликата и организирали голям събор.^[19]

В притвора и около храма са открити 400 монети и 300 погребения (една трета от тях в притвора) датиращи от края на IX до края на XIII век. Местната легенда ги счита за ослепените от Василий II Българоубиец 15 000 самуилови войници.^[19]

Базиликата е с общи размери 30 х 50 m^[20][21] и има чиста застроена площ от 968 m².^[4] Храмът е трикорабна, триапсидна епископска базилика с надлъжно развит нартекс и куполи над парабемата,^[22] с тристъпален синтрон (архийереиски подиум) в централната конха, над който от двете страни на тройния сводест прозорец с червена боя са изписани 18 арки, обозначени с надписи указващи седалищата на епископските катедри принадлежащи към диоцеза на Българската Патриаршия в края на X – началото на XI век, разчетени имената на 11 епархии: Придриана, Видин, Кефалония, Верия, Ираклия, Велбъжд, Девол, Скопие, Сердика, Воден и Преспа, имената на другите 7 не са оцелели. Надписите на владишките тронове в средата на които е седял българският патриарх, когато тук са провеждани йереските събори, показват функциите на базиликата като главната катедрала на Българската Патриаршия при Самуил.^[23] Северният кораб е отделен от централния със 7 зидани стълба. Южният кораб, където са българските царски гробници и саркофагът с мощи на Свети Ахил^[18] се намира на по-високо ниво от естествения терен, повдигнат на 3 високи стъпала над централния неф и отделен от него с портик от колони на зидан постамент, фланкиран от стълбове, колоните са от благороден зелен брешански мрамор,^[24] в апсидата му, където се намира дяконионът (сакристията) под южната му арка е открит саркофаг покрит с варовикова мраморна плоча, украсена с растителни, животински и геометрични орнаменти представящи композицията „дървото на живота“ и включващи кръст, розети, чапла и камила, която може да е била и част от олтарната преграда, датирана е към X-XI век, в който в дървен ковчет в мощехранителница са били положени ръката на Св. Ахил Лариски и вероятно мощите на Св. Икумений и Св. Ригиний, пренесени тук от Цар Самуил след завладяването от българите на Лариса, Трикала и Скопелос. В западния дял е имало колонада.^[24] Градежът на храма е от обработени каменни блокове, с употреба на тухли при арките и изравнителните пояси, хоросан и дъбови греди, при строежа са ползвани и сполии с античен произход, от намиращи се в областта постройки – тухли, мраморни плочи и колони и др., на много места в конструкцията са използвани дървени скари – сантрачи, в стълбовете, в малките конхи и пр.^[25] Централния кораб е по-висок от страничните и почти двойно по-широк от тях. Протезисът (проскомидията) и дяконионът са оформени като кръстокуполни параклиси, северния (протезиса) е запазен до сводовете в голяма височина, параклисите са с апсиди, свързани с бемата с отвори в стените.^[26] Сградата е имала характерния за този тип сгради базиликален покрив – двускатен над високия централен неф и едноскатни над по-ниските странични с дървена конструкция покрит с керемиди. Подът на централния кораб е равен без повдигнат солей (хор), на едно ниво със северния кораб. Олтарът е бил отделен от наоса на главния неф с невисока мраморна преграда – дрифракта, части от нея са струпани на пода в източната част на храма. Плоча на олтарната преграда е вградена в черквата на близкия манастир „Света Богородица Порфирна“.

Базиликата вероятно е имала втори етаж над притвора и галерии над двата странични кораба. Запазени са част от стълбовете от втория ред арки в източната част на храма. В центъра на базиликата се намира каменна поставка, която вероятно е била основа на амвон, който не е запазен.

В архитектурно отношение храмът наподобява на Голямата базилика в Плиска. Олтарно пространство без плана на апсидите е почти напълно дентично с втория период на храма в Плиска, който е от времето на цар Симеон, като отсъстват само митаторионите. „Свети Ахил“ със конструкцията си на неразчленени стени, подобно на храма в Плиска е архаична, неповлияна от конструкцията и архитектоничната декорация на кръстовидната куполна черква. В преспанската църква обаче няма атриум, който приближава плисковската базилика до раннохристиянските храмове. Сходства между двете църкви има и в зидарията на отделни части, където е използвана смесена тухлено-каменна конструкция, както и в сферичното покритие на средната апсида. Така „Свети Ахил“, както и „Света София“ в Охрид показват еволюция на декоративен градеж, която се констатира и в „Свети Стефан“ в Несебър, доведена в охридския храм до своя завършък с напълно оформена клетъчна зидария.^[5]

Базиликата е изписвана най-малко 2 пъти – в XI и в XII век. На височина 2,5 – 3 м на стените в източната част от проф. Муцопулос е открит сграфито надпис инвокация (надпис с молитва): „Господи, помогни на твоя раб Йоан“. Малкото останки от стенописи, които са оцелели, са правени на две фази, което изглежда в съответствие със съответните ремонти на църквата през първите десетилетия на XI век, към тях принадлежи не-фигуралната декорация на апсидата, докато във втората фаза, датираща от XII век принадлежат на няколко фрески на светци войни – Св. Димитър, Св. Георги, Богородица и ангел (те са свалени при консервацията и заедно с каменните релефи от гроба на Св. Ахилий и някои фрагменти от олтарната преграда, пренесени в музея на Лерин^[17]), изследователите ги считат стилово най-близки със стенописите от черквата „Св. Безсребърници Козма и Дамян“ в Костур.. Части от иконостаса, находките от разкопките и оцелелите фрагменти от стенописите са експонирани в музея в Лерин.^[27]

Професор Николаос Муцопулос от Солунския университет извършва археологически разкопки тук от 1965 г. до 1975 г.^[28] Професор Николаос Муцопулос започва разкопки в различни части на Гърция, а в 1969 година се смята, че открива останките на цар Самуил в базиликата „Свети Ахил“ на едноименния остров. Саркофагът, над която има аркосолий,^[29] е изграден от цели мраморни плочи. В засводена гробница е положен мъж, чиито скелет при откриването е ярко пурпурен, дълъг 160 см, на възраст по време на смъртта определена от антрополозите около 70 години. Главата е положена върху възглавница от керемиди, а върху нея вероятно е имало друга от скъп плат. Под лявата и върху дясната му ръка се намират останки от плетена позлатена ризница, на гърдите и около таза са оцелели фрагменти от много скъпа златотъкана дреха – царска дивитисия (дивитисият е най-тържественото императорско облекло по това време), брокатът е изтъкан от памук и копринени нишки, обвити в сребро и злато, по нея са запазени сърмени везби на редица по-малки ромбове и големи медальони с вписани в медальоните двойки папагали, свързани с крилете си и с глави, обърнати навътре, с розети в началото на крилата,^[30][31] находките и останките от багреницата са експонирани в Солунския византийски музей с означение, че са на „византийски“ аристократ погребан в Св. Ахил. Скелетът на царя е бил в лабораторията на проф. Муцопулос в Аристотелевия университет в Солун, но сега се пази от учения в Солун^[32] вероятно в дома му,^[32] в сейф на солунската полиция^[33] или в сандък в лаболаторията на споменатия солунски музей.^[4][34] Черепът е със специфичната извита кост, характерна за племенния произход,^[35] находките са изследвани в Лондон и изводите на гръцкия професор са потвърдени, той предоставя гипсови копия на черепа на посланика ни в Атина проф. Николай Тодоров, заедно с три кости за археологическия музей, и на СССР за Армения, по тях са направени две реконструкции на образа на Царя – първата от проф. Галина Лебединская от Института по етнология и антропология на РАН в Москва (предишният Институт этнографии Академии наук СССР)^[36] и втората от проф. Йордан Йорданов директор на Националния антропологически музей и Института по експериментална морфология и антропология на БАН в София^[37] и двата образа са експонирани в НИМ. При изследването на скелета от гръцките учени е установена накриво зарастнала под ъгъл от 140 градуса фрактура от бойна рана на лявата лакътна кост, всико което заедно с данните за възрастта, ръста, царските одежди на погребания, данните на историческите извори, че българския Цар Самуил е ранен в ръката през 997 г. в битката при Сперхей и без съществени грижи на място се налага да се върне в столицата, безспорно определят че това е Цар Самуил. Царското погребение потвърждава сведенията на летописите, че след смъртта си на 6 октомври 1014 г. той е бил погребан точно в църквата „Св. Ахил“.^[18]

Край самуиловия са открити още три саркофага, освен гробницата на Цар Самуил, атрибутирането на останалите е по косвени данни и според мнението на откривателя им – проф. Муцопулос. Според Мицопулос не е изключено другите гробни съоръжения да са на цар Иван Владислав и Гавраил Радомир.^[38]

Обектът е част от културно-историческото наследство подопечно на гръцкото министерство на културата – 16 Ефория за византийска архелогия със седалище в Костур (16η Εφορεία Βυζαντινών Αρχαιοτήτων – Еλληνικά Υπουργείου Παιδείας και Θρησκευμάτων, Πολιτισμού και Αθλητισμού)^[39] и е реставриран и консервиран в 1987 г., обаче саркофазите на цар Самуил и другите български царе не се поддържат добре^[40] и са в отчайващо състояние,^[4] а надписът „Цар на българите“ е задраскан.^[41] БНТ прави документален филм за „Св. Ахил“ с екип воден от Горан Благоев.

В 1962 година църквата е обявена за паметник на културата.^[42]

Портал „История на България“          Портал „Гърция“          Портал „Православие“          Портал „Македония“