Хип-хоп – Уикипедия

Хип-хоп^[1] е течение в културата, което възниква през 60-те и 70-те години в Ню Йорк, в средите на афроамериканците и латиноамериканците.

Представлява сливане на електронното темпо с градската култура. Появява се след ерата на диско музиката. Терминът хип-хоп се отнася до тип музика, както и към художествено движение и субкултура. Въпреки че терминът рап често се използва като синоним на хип-хоп, рапирането не е съществен компонент на хип-хоп музиката. Хип-хоп е понятие, включващо четири елемента: диджействане, графити, брейк танци и рапиране. Други вплетени изразни и музикални средства са ритмуването (англ. beatboxing, 'бийтбоксинг'), хип-хоп модата, модерните хип-хоп танци, груповият говор и жаргон.

В началото, на популярните партита в общежития и квартали се пуска предимно фънк, диско и соул музика. Диджеите постепенно осъзнават, че песента може да въздейства върху публиката с най-танцувалната си и приятна част. Те разширяват и наслагват ритъма ѝ, използвайки аудио миксери и плочи. По това време техниката вече е позната в карибската страна Ямайка, произвеждаща звученето на дъб музиката.

Разпространява се чрез имиграционните среди в Ню Йорк, благодарение на „кръстника на хип-хопа“ DJ Kool Herc (Диджей Кул Хърк). Използването на този метод по-късно довежда до развитието на миксирането, семплирането, ремиксирането, а и на скрачинг (scratching) техниката в лицето на DJ Grandmaster Flash (Диджей Грандмастър Флаш). Първичните дискотеки на тези партита на открито се отличават със следната особеност: подвижна инструментална екипировка. Тази звукова система замества изпълненията на ямайските музиканти, чиято музикална техника и звучене на т. нар. дъб степ музика пренася културата на Ямайка в Ню Йорк. Принос за това има диджеят от ямайски произход Кул Хърк. Басът трябва да се чува възможно най-силно, като по този начин слушателите изпитват усещането, че се намират в истинска дискотека. Тогавашните диджеи носят „златна“ корона на главата си по време на цялата тази церемония на музика и забава. С откъслечни викове и повелителни възклицания те подканват публиката да се енергизира под звуците на повтарящи се откъси от въртящата се плоча.

Друга подобна техника е „рязането“ на части между строфите, докато в този момент подреждат като фон силен бас и височини на тонове и трептене. Кул Хърк рядко дава възможност на тълпата да дочака края на цялата песен, и вместо това ги сменя често, като акцентира върху най-„горещите“ (пикови) моменти. За около трийсет секунди оставя звученето на барабани, бас и струни да въздейства на танцуващите. Този момент се нарича break ('пауза'). С повторения от две еднакви копия на плоча и обръщане на други две, той изобретява техниката breakbeat (брейкбийт).

На фона на музиката, която диджеят твори, танцуват т. нар. брейк банди (b-boys/b-girls). Освен че полицията преследва графити групите, вандализъм се приписва и на брейк танцьорите (the Rock Steady Crew, The Air Force Crew, The Rock City Crew, NYC Breakers и др.) В процеса на развитието си танцът бива завладян от електрик буги движения (роботизирани чупки, гарнирани с налудничави мимики на лицето, с което имитират опит за бягство от въображаема стъклена кутия), а някои от стилистичните му елементи вдъхновяват изпълнители като Майкъл Джаксън с прословутата брейкденс стъпка лунна походка (moonwalk, мунуо̀к).

Импровизация (freestyle), акробатика, въртене върху лакът, гръб, рамо и глава са само част от ранните движения на елемента на хип-хоп културата – брейкденс стила – повлиян не само от специфичните звуци, но и от източните бойни изкуства и филми. Стилът е показан за пръв път пред широката публика във филма Beat Street (Бийт Стрийт). По въпроса кой пръв е популяризирал брейкинга може да се спори много.

Подписите по време на 60-те и 70-те (както и през 50-те) служат за маркиране на територия и загатване за това „кой е“ в загубващия приемствеността, малки традиции и човечно лице Ню Йорк. Няма данни за точния произход на графитите, както и от кога датират те. През 1969 година нещо се променя – графитите започват да служат като кодове, сборни пунктове, жаргон (slang) и естетически стандарти за стотици младежи.

Подписът (tag, 'тег') обозначава името на „престъпника“, който го изписвал (най-често нощем) с маркер бързо, дори само при небрежното преминаване покрай хубава гладка и чиста повърхност. Трудно е да бъде открит авторът на подписа, защото те крият своите псевдоними, които са разпознаваеми само в собствените им среди. С течение на времето анонимните подписи развиват облик (style – композиции от преплетени и въртящи се линии и bombing техника); прерастват в пъстри спрейкартини, разказващи за случки, мечти и реалности. Заформят се съревноваващи се групи, crews, или самостоятелни творци като най-често ги съблазняват цели от рода на подземни паркинги, стените на градския канал и най-вече гари и вагони на влакове. Даден член на група може да бъде част от други групи.

Стенописите обаче никак не били виждани като изкуство, затова още през 1977 година властите предприемат масова акция за почистване с нефтен хидроокис на градския фон от тези „драсканици“, като изхарчват над 400 000 долара. Така биват обезкуражени доста от младежите, запалени по графитите, които престават да търсят изява чрез този род изкуство. Но все пак графитите добиват статут на изкуство и получават известна степен на легализация, благодарение на множество изложби и демонстрации през следващите десетилетия.

Yo this is Kool Herc in the joint-ski, saying my mellow-ski Marky D is in the house! – подобно провикване е част от наченките на рапа. Смесват се термини от улицата, училището и поезията, което по-късно ще се преобрази в познатия, но неразбираем за всеки хип-хоп сленг/жаргон, заимстващ от различните езикови особености на отделните локални общности. Той се обогатява с всяка изминала година, дори и в настоящето. През 70-те не съществува думата рап за индикиране на стила, а е популярно понятието emceeing (емсийнг). Думата произлиза от съкращение на MC – Master of Ceremony, майсторът на церемонията. (Били познати още rhyme spitting, rhyming).

Ритмичното представяне на рими се налага като централен елемент в хип-хоп културата. R.A.P представлява акроним на фразата Rhythm and Poetry, също и Rhythmically Applied Poetry. Думата описва бърза и жаргонна реч. Може да се акомпанира с ударни звуци, изречения, поезия, провикване. Диджеят вече има за задача да акомпанира и предоставя музикалния фон на МС-тата, докато брейкърите танцуват около тях. Останалото се превръща в задача на майстора на церемонията – фигурата, натоварена със задължението, но и призванието да съчетава енергичност, позитивност и развлекателност.

По-късно MC-тата започват да влагат повече импровизация и разнообразие в римите си с цел да забавляват публиката. Сред първите с успех са The Herculoids, Spoonie G, Melle Mel, Coke La Rock, Clak Kent, Kurtis Blow. Постепенно се появили и групи от MC-та (The Soulsonic Force, The Furious Five, Funky Four + One, Treacherous Three, Whodini, Cold Crush Brothers). Често рапирали с часове, включвайки импровизация, четиристепенен бийт и припев, който да даде възможност на изпълнителя да изрази мислите си. Пример – one, two, three, y`all, to the beat, y`all!.

Оттам произлиза и наименованието на хип-хоп културата. Смята се, че по време на репетиция и доусъвершенстване на словесните умения, МС от 70-те с псевдоним Lovebug Strarski изтананиква фразата hip-hop, докато диджеят сменя плочите за своите „паузи“ от късчета ритъм. Обикновено в такива моменти МС-тата запълват липсата на лирика със странни и дори нелогични фрази, за да поддържат непрестанно „словесното“ пространство. Така се ражда думата „хип-хоп“, и понеже рапът е най-влиятелният елемент на културата, тя бива назована именно с този неологизъм.

Само след няколко години през 1979 година Шугархил Генг (Sugarhill Gang), една от легендарните рап групи, се появява в медийното пространство с игрива мелодия в първия комерсиален рап хит Rapper`s Delight ('Насладата на рапъра'). Представяйки „мъжа на дамите“, които се бият за удоволствието му, а и като най-велик танцьор, римите в Rapper's Delight започват ето така:

В периода на Old School (Олд скуул, Старата школа) се създават документалните ленти, в които участват живите легенди от тези години, измежду които най-известни продукциите Wild Style, споменатият вече BeatStreet, Breakin`, Crush Groove. „Блонди“ се повлияват от новата мода и издават хита Rapture с помощта на Five Fab Freddy.

След края на ерата на олд скуула започва т.нар. „златна епоха“ или „златен век“ с появата на Run D.M.C. и техния албум Raising Hell през 1986 година.

Корените на хип-хоп културата залягат в западноафриканската и афроамериканската музика. Важен принос имат изпълнители като Ласт Поуитс, Джалал Мансур Нуриддин и Джил Скот-Херън, чиито джазови творби оказват влияние върху обществото в периода след движението за граждански права. Липсата на гласност на афроамериканците след цензурата на „черното радио“ през 60-те се замества с по-смелата лирика в музиката на блус, соул и фънк жанра. Те изразяват бунтарския дух на потиснатите граждани на САЩ. Както тези групи, така идните, на рап музиката, ползват римите, ритъма и историята за поддържане духа на чернокожите.

При всички музикални стилове, дошли от чернокожите, се наблюдава сливане на ритъма и словото. Това са наследени черти от традициите на обществата на Западна Африка, както и това на афроамериканското общество. Практите им се уповават на повишена степен на емоция, долавяща се от тона, силата и движението, които отразяват нарастващо действие. Словесното изкуство е отлично развито в присъщите за афроамериканските общности църковни песнопения (negro spirituals), ползващи мелодична и ритмична реч, пляскане с ръце в такт, щракване с пръсти, жестикулация, паузи и провиквания, окуражаване и измолване, повишаване на тон, както и удължаване и акцентиране върху дадена сричка от думата. В ранните записи на изпълнения на рап песни от 70-те, освен силния изразен тон и тембър на майстора на церемонията (MC, рапър), като фон се долавят и отчетливите звуци на ритмично ръкопляскане, провикване на отделни гласове, както и такива, звучащи като разнообразно импровизиран хор. Римите и жаргонът намират свое поприще в зараждането на Rock-and-Roll, Doo Wар, Soul, Swing, по-късно и Go-Go музиката.

Наполовина говоренето – наполовина пеенето се забелязва в някои стилове като тези още отдавна, но съвършеният лик на този вопъл се преражда с появата на рап музиката. Уличното говорене се преражда в културата на хип-хопа, като акомпанирането идва от страна на силното рамо на Funk и Disco жанровете.

Старата школа на хип-хопа (Old School of Hip Hop) е началният период на тази култура, който произлиза от т.нар. блок партита в квартала Бронкс. Започва през 70-те с настъпването на диждейте в лицето на DJ Kool Herc, Afrika Bambaataa, DJ Grandmaster Flash. Звученето на рап музиката в периода е танцувално, забавно и сплотяващо. По това време вече започват да изпъкват и четирите елемента на хип-хоп културата – диджей, графити, брейк танци и рап.

Златният век на хип-хопа (Golden Age of Hip Hop) започва с популяризирането на групата Run-D.M.C с техния албум „Raising in Hell“ и завършва с появата на стила G-Funk през 1992 г.

Идеологията на Златния век – в музикално отношение – ударните инструменти звучат тежко като тези на рок стила. Ритъмът става забързан, както и лириката – нападателна и описваща, но най-вече осмиваща, дори саркастична. Засяга социални проблеми и преминава в сферата на артистичен социален протест. Темите се поднасят много горделиво с поучителна жестикулация. Тонът в гласа на рапъра е далеч по-надменен и уверен в убежденията, зад които застава, а понякога словото му звучи като това на глашатай, разгласяващ новина. Записите биват скъсявани до няколко минути, за да се излъчват възможно по-често в ефир.

Първите бели комерсиални рапъри The Beastie Boys предизвикват фурор с поведението и бохемската си тематика. Най-известни представители за началото на периода са LL Cool J, The Fat Boys, дуото Eric B & Rakim и Run-DMC, като последните окончателно въвеждат рапа в мейнстрийм пространството с дуета си с рок групата Aerosmith.

Към втората половина на Златния век на хип-хопа (от 1988 – 1992 г.), обаче се наблюдава рязко преодоляване на предишните стандарти в тематично отношение на рап музиката. Веднъж осъзнала интереса на публиката към субкултурата, MTV сгъстява интензитета на ротациите на клиповете и това става причина да се увеличи и притокът на тези, които имат какво да кажат чрез ефира ѝ. Това е моментът на появата на hardcore/alternative рап стилът, който стил в зората си е носител на следните начала в идейно отношение: политически рап, conscious рап, афроцентристки рап и ислямско-националистически рап. Доста изследователи вярват, че раждането на такива разновидности на рапа бива продиктувано от липсата на възможност за активна и открита политическа позиция на чернокожите. Веднъж определен като „black noise“, хип-хопът посочва себе си като културен и политически глас на младежта дори извън пределите на гетото. Коментари в песни на групата Public Enemy като „911 is a Joke“, „Fight the Power“ и „Hitler Day“ наместват цветнокожите, там където се явява директно противопоставяне срещу „бялата Америка“. Засягат се теми за експлоатирането на чернокожите, без да получават полагаемото възнаграждение, различни социоикономически и религиозни въпроси. Групи като Boogie Down Productions (BDP) проповядват национализъм, безопасен секс и отричане от употребата на наркотици. Други представители за периода: DJ Polo & Kool Moe Dee, Big Daddy Kane, Paris, Tim Dog, the luniz.

Ice-T е считан за „политически“ рапър (има се предвид, че текстовете му са с политическа тематика бел.а.) заради неговия сингъл "Killers”, издаден през 1984.

Във „втората половина“ на Златния век се случва и друго главно събитие, предопределило ново значение на рап музиката – ражда се gangsta рап стилът от Запада (Лос Анжделис). Като цяло през 80-те ХипХоп сцената бива представяна основно от ядрото си на Ню Йорк, докато на запад без много медиен шум, творят най-напред Uncle Jamms Army, Egyptian Lover, Arabian Prince, но и World Class Wreckin` Cru (първата група на Dr. Dre), LA Dream Team, Toddy Tee, Ice-T и др. Но през 1989 г. с гръм и трясък, крещейки на всички страни „Fuck the Police“ на фона на звука от полицейски сирени, от Лос Анджелис се явява gangsta/hardcore рап групата N.W.A (Niggaz With Attitudes).

Gangsta рапът от Запада (Лос Анджелис) насочва оръжия в лицето на Америка, a MC-тата от родното място на ХипХоп сцената на Изтока (Ню Йорк) мълчаливо следят проявите на gangsta рапа и благозвучния G-funk (gangsta funk), изгрял в началото на 90-те – Warren G, Nate Dogg, Eazy-E, Tha Dogg Pound. Хапливият дебютен албум на Dr. Dre (N.W.A), „The Chronic“, от 1992 г., „узаконява“ култа към употребата на марихуана, алкохол и третирането на жената като вещ и се превръща в един от най-успешните проекти на gangsta рапа. Dr. Dre представя на света в началото на 90-те Snoop Doggy Dogg с неговия албум „Doggystyle“ и звучене на бавно funk темпо, семплиране и мелодичност на синтезатори.

Новата школа на хип-хопа (New School of Hip Hop) започва през 1992 г. и почти незабележимо приключва през 1998 г. Определя се като нова и революционна, тъй като съобщенията на рап музиката се различават доста от тези на ликуващия остър gangsta рап, който все пак не отстъпва и в следващите години. В Новата школа рапърите като, че ли се опитват да „преосмислят“ постъпки и грешките – било то експлоатирания от белокожите протест и превърнат в екшън сцени с рап музика, било то отговорността, която изпитват към поколението, поглъщащо хип-хопа. В новия период се наблюдават и опити на редица творци на хип-хоп културата да обяснят „що е хип-хоп“, какво е значението му, как служи и на кого.

Здравите връзки вътре в общността са водещ мотив за хип-хопа в средата на 90-те. Отстояващ позицията си на социален протест и съобщителен източник, хип-хоп културата окончателно се превръща в сложно културно тяло, със своя мисия и насоченост, че дори и философия. Пререканията, относно комерсиализацията срещу поддържането на истинския дух (keepin` it real), внасят нова чувствителност в хип-хоп културата и значителна част от творческите идеи започват да се раждат и виреят в underground пространствата, като се появява Underground хип-хоп.

Тъкмо в разгара на Новата школа през 1996 г., когато непрекъснато се изтъква положителността и четирите елемента, които хип-хоп културата притежава и нарича за свои, група ХипХоп дейци от зората и настоящето (KRS-One, Chuck D, Big Daddy Kane, Kool Herc, Afrika Bambaataa, Fat Joe и др.) създават общност за опазването и разширение на диапазона на културата в култивиращ смисъл. Организацията, наречена Temple of Hip Hop, има за цел да предпазва ХипХоп поколението, като изгражда хип-хоп културата като легитимна общност от проспериращи и миролюбиви личности. Учи на древна спиритуална посветеност и знание чрез езика на модерната хип-хоп култура. Членовете се стремят да надскочат своето изкуство като просто забавление, а да се култивира знанието, достойнството и самоуважението... Въпросът, който задават обвързаните с организацията, е „що е хип-хоп?“ – да се подкрепи положителното влияние на гласа на хип-хопа – политически активен, духовно развиващ се, обществено активен. Насърчава се познанието за хип-хоп културата. Други приоритети представляват дискусии около корпоративната алчност и безразборното и егоистично експлоатиране на интелектуалния заряд на хип-хоп културата. Наричан още Учителя (the Teacha), KRS-One посвещава дейността си освен на музиката, и на училищни беседи на полезни социални теми, опазването на същността на хип-хоп културата и моралните ценности, които тя предлага. Днес на организацията Temple of Hip Hop с помощта на „ХипХоп декларацията за мир“ (the Hiphop Declaration of Peace) се дължи хип-хоп културата да бъде официално призната от ООН и ЮНЕСКО за „международна култура на мира и просперитета“. Днес хип-хопът се анализира като двигател за интелектуални особености и не единствено съществуване на четири елемента. Същността на Temple of Hip Hop подхранва идеята за взаимопомощ между ХипХоп творците, стремеж към себеактуализация на жизнено равнище, поемане на отговорност за съдържанието на посланията и образите, възпитателна функция. Според KRS-One хип-хоп културата към наши дни би трябвало да се разглежда в дефиницията си по следния начин: “ХипХоп експанзията включва: Брейкденс, Emceeing (rap), Графити (изкуство), Доджеи Бийтбокс, улична мода и език, предприемачество, подкрепящо уличния начин на живот."

По-важни представители на Новата школа са: Wu-Tang Clan, Onyx, Bone-Thugs-n-Harmony, Cypress Hill, A Tribe Called Quest, Nas, Funkdoobiest, Fugees, Naughty By Nature, House of Pain и др.

Още през 1991 г. рапърът от Ню Йорк Tim Dog запраща своята критична позиция към Запада с песента си „Fuck Compton“. Виждайки го като обида, много западни творци запалват огън за отмъщение, като отвръщат с няколко поредни песни. В следващите няколко години на рап сцената от Запад огромен успех печели „поетът на черните“ 2Pac, който в творчеството си разкрива проблемите и борбата на чернокожите, гнева си към белокожото общество, поболялото се семейство на чернокожия човек, а темите поднася с умел лирически похват с неповторимо gangsta обаяние.

През 1993 г. рапърът Puff Daddy (днес P. Diddy) и съмишленика му Notorious B.I.G основават своя звукозаписна компания, като внасят ново звучене – по-меко, по-мелодично и танцуално, приличащо поп вариант на рап музика. Набедени, че разчитат на комерсиален успех и на оскъдни лирически способности, те се превръщат в основен опонент на рапа от Западната част. Стилът, на който те поставят началото в противопоставянето си gangsta рапа от Запад, се нарича mafioso рап. Докато първите творят, вдъхновени от истински случки от гето живота, вторите сътворяват въображаем свят на главатари на престъпни групировки, босове на наркокартели и се смятат за pimp големци. Сюжетите на mafioso стила надхвърлят идеите на gangsta стила като борба за оцеляване чрез престъпления, а изграждат концепции на охолство, бързозабогатели, състоятелни и влиятелни мъже, които нямат много общо с дребните случки от гетото. Изпитват адмирации към исторически за САЩ фигури, ръководили италиански и испански престъпнически организации. Дори mafioso да е замислен като равностоен враг на gangsta стила, двете страни се преплитат и допълват чудесно в следващите години, докато днес не ги различаваме особено.

Нападките между двата лагера започват да стават ожесточени и непрекъснати. Рапърите от Западния бряг осъждат лъскавината и комерсиалните клипове на Изтока, 2Pac обвинява Notorious B.I.G за опит за покушение, а междувременно медиите подклаждат битката, давайки повече от трибуна на рапърите, тъй като се смята, че подобно съревнование е присъщо за престъпниците от чернокожата общност. За няколко поредни години войната между двата бряга прераства в подмятане на реплики, оръжия и обиди в клипове, настървяващи непознат гняв у почитателите на двата полюса на нацията. През 1996 г. на 25-годишна възраст 2Pac умира прострелян, а година по-късно същата съдба сполетява и Notorious B.I.G. И до днес случаите остават неразгадани. Преположенията стигат до евентуални опасения, че екзекуциите са дело на държавни органи. Много рапъри започват да търсят извинение едни на други и да потискат яростта си, а медиите мигновено започват да намаляват тиражирането на gangsta сензации, като се опасяват, че драматичните събития биха били вредни за белокожите момчета на патриархата, опиянени от обаятелните си чернокожи кумири. Това води до приспиване на интереса към Западния рап и gangsta стила и започва новата ера за хип-хоп културата. Днес са познати семинари, относно войната в рап музиката, за регулиране на враждата. В следващите години „простреляният“ рап отстъпва от суматохата и намира утеха в сношението си с R&B жанра, като го освежава, така че, някой ден вторият да помете boy/girl групите на поп музиката.

Блин Блинг (Bling Bling) ерата е най-продължителният период в развитието на хип-хоп културата, започва през 1998 г. и продължава да съществува в настоящето, като проследява последните и текущи тенденции. Характеризира се с хиперматериалност, показност на имущество, изобилие от бижута, нелепи бижутерски идеи, изместване на златото от платина и диаманти, нехарактертни тонове на дрехите (розово, жълто, бебешко синьо), пищни коли с излъскани до огледалност джанти, хеликоптери, „облицовани“ отвън с естествена кожа или пух, златни тоалетни чинии, почти ненатрапчив сексизъм (след 2000 г.), отсъствие на gangsta мотиви, скъсени поетични строфи, никакви оръжия и липса на идеология и бунт. За творците от изминалите ери, както и тези, които посвещават живота си, за да поддържат силата и духа на хип-хопа, Bling Bling ерата представлява позор и гибелна поквара за тяхното изкуство.

В средата на 90-те Уилл Смит популяризира танцът на „jiggy“ (динамично тресене на тялото, най-вече задните части) видеоклиповете и необичайните краски за облеклото, което привлича и Puff Daddy. Когато рап музиката бива лишена от гангстерските си атрибути и улично поведение, тя извежда на преден план наперено и хвалебствено поведение и динамични танци, които днес са се превърнали в доста добре отработена и специфична категория за хип-хоп културата. Bling-Bling е жаргонна дума за въображаем звук, предизвикан от светлина, отразена върху диамант. Понятието Bling/Bling днес е присвоено и от популярната култура и отговаря на показване на безмерно богатство, като често част от веригата (нарича се iced out) на рапъра.

Звукозаписните компании инвестират в чернокожи момчета от средната класа, предоставяйки им охолство, което да рекламират – дизайнерски марки, коли, пищни мотоциклети, чудовищни яхти, дрехи, странни хрумвания за дизайн на производеителите на мобилни телефони и т.н. Bling Bling ерата извежда напред рап музиката като жанр, познат със специфично звучене на Southern/crunk (от crazy & drunk) стила – ниски басове, синтезатори – танцувални песни, предназначени предимно за клубовете, като се „рекламират“ във видеоклиповете скъп алкохол, VIP сепарета, тъмни очила, лъскави одежди, динамична хореография. След атентатите на 11.09.01 г. рап музиката в САЩ масово захвърля заплашителния и бунтарския дух назад в историята, за да зазвучат ритмите на Юга в лицето на Lil Jon – настървено заповядващ как да се забавляваме, как да потъваме в басове и възможно по-неглижираща лирика.

По-важни представители: Juvenile, B.G., Three 6 Mafia, Nelly, Lil Wayne, Ludacris, T.I. и др.

• Хип-хоп музика

Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата History of hip hop music в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​ ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​

Нормативен контрол AAT BNF FAST NLI J9U LCCN NKC