Чавдар Червенков – Уикипедия

Чавдар Червенков
български генерал
Роден
31 май 1949 г. (75 г.)

Учил въвВоенна академия на Генералния щаб на Русия
Национален военен университет
ПартияБългарска комунистическа партия (60-те години на XX век – 1990 г.)[1]

Чавдар Вельов Червенков е български офицер (генерал-лейтенант), военен разузнавач и дипломат.[2]

Той е началник на РУ-ГЩ (службата за военно разузнаване) през 1991 – 1992 г. и министър на вътрешните работи през 1994 – 1995 г.

Чавдар Червенков е роден на 31 май 1941 година в София в семейството на шивач, като има една по-малка сестра.[3] Баща му и роден в село Петрич, Пирдопско, и след Деветосептемврийския преврат от 1944 година става член на Българската комунистическа партия (БКП), а след 1952 година е чиновник в Управление „Строителство по транспорта“.[3] Майка му първоначално е домакиня, а след това санитарка в балнеотерапевтична поликлиника в София.[3]

През 1959 година Червенков завършва гимназия, а през 1964 година – Висшето народното военно училище „Васил Левски“ в Търново със специалности танкист техник и инженер по двигатели с вътрешно горене.[4] След това е офицер в Двадесет и четвърта танкова бригада в района на Бургас, където достига до длъжността заместник-командир по техническата част на танков батальон.[5]

През септември 1971 година Чавдар Червенков е преместен в Разузнавателното управление на Генералния щаб в София и до август 1972 година преминава курс в Школата за подготовка на кадри на управлението.[5] След това е назначен в 03 отделение на 07 отдел, където първоначално отговаря за резидентурите в Алжир и Брюксел, а след това и в Париж.[6] От 1 септември 1974 година учи във Военната академия „Георги Раковски“, която завършва през 1977 година в София.[7] След това преминава допълнително специално обучение и на 21 януари 1979 година отива на работа в Брюксел под прикритието на военен аташе в посолството.[8] Той остава там до юли 1982 година, като информационната му работа е оценявана като добра, но е критикуван за недостатъчното изграждане на агентура.[9]

След връщането си от Брюксел Червенков е изпратен на обучение във Военната академия „Климент Ворошилов“ в Москва, която завършва през 1984 година.[9] След това е заместник-началник на отдел „Европа, Америка и НАТО“, а от 1987 година е началник на отдел „Военнополитическа и военностратегическа обстановка“ във военното разузнаване.[10] През декември 1988 година става и секретар на първичната организация на БКП.[11]

С края на комунистическия режим кариерата на Чавдар Червенков в армията преминава бързо, но краткотрайно развитие. През септември 1990 година е назначен за началник на Инспекция „Разоръжаване“ към генералния щаб.[12] В края на август 1991 година става началник на военното разузнаване, на 1 септември е повишен в генерал-майор, от януари 1992 година е и заместник-началник на Генералния щаб, като на 31 август същата година е повишен в генерал-лейтенант.[12] Освободен е от ръководните си постове на 10 март 1992 година, а на 1 декември окончателно напуска военната служба.[12]

Непосредствено след уволнението си от армията Червенков е изпратен за посланик на България в Тунис, където остава до юли 1999 година.[12] Междувременно от 7 октомври 1994 до 26 януари 1995 година е министър на вътрешните работи в назначеното от президента Желю Желев служебно правителство на Ренета Инджова.[13] След връщането си в България става началник на Политическия кабинет на министъра на отбраната Бойко Ноев (2000 – 2001).[12] От 2003 година е главен експерт на Програма „Сигурност“ в неправителствената организация Център за изследване на демокрацията.[12]

  1. Държавна сигурност: предимство по наследство.
  2. Методиев 2015, с. 738 – 758.
  3. а б в Методиев 2015, с. 738.
  4. Методиев 2015, с. 738 – 739.
  5. а б Методиев 2015, с. 739.
  6. Методиев 2015, с. 740 – 741.
  7. Методиев 2015, с. 741.
  8. Методиев 2015, с. 741 – 744.
  9. а б Методиев 2015, с. 752 – 754.
  10. Методиев 2015, с. 755.
  11. Методиев 2015, с. 756.
  12. а б в г д е ж Методиев 2015, с. 758.
  13. Ташев, Ташо. Министрите на България 1879 – 1999. София, АИ „Проф. Марин Дринов“/Изд. на МО, 1999. ISBN 978-954-430-603-8/ISBN 978-954-509-191-9.
Цитирани източници