Йезуитски орден – Уикипедия

Йезуитски орден
Информация
Латинско имеSocietas Iesu
Съкратено имеS.J.
ЦъркваКатолическа църква
ДевизAd majorem Dei gloriam
ОснователИгнатий Лойола
Основаване1534 г.
Утвърждаване1540 – 1773/1814 г.
Численост18 139
Статутдействащ
Сайтwww.sjweb.info
Йезуитски орден в Общомедия
Една от версиите на печата на ордена. „IHS“ са първите три букви от IHΣOYΣ, името на Исус на гръцки. По-късно биват разтълкувани и като Iesus Homini Salvator, „Исус, човешкият спасител“, или Iesum Habemus Socium, „Имаме Исус за другар“ (латински)

Обществото на Исус, познато повече като Йезуитски орден (на латински: Societas Iesu, S.J. и S.I.; на италиански: Compagnia di Gesù, „Исусова дружина“) е християнски религиозен орден на Римокатолическата църква. Членовете на ордена се наричат йезуити.

Началото на ордена е дадено на 15 август 1534 г. от баския благородник Игнаций Лойола и няколко негови съмишленици в Париж, като самият орден е официално утвърден на 27 септември 1540 г. в Рим с була на папа Павел III,[1] озаглавена Regimini militantis Ecclesiae (За Ордена на войнстващата Църква).[2]

Игнаций и шестимата други основатели (Франсис Ксавие, Пиер Фаврие, Алфонсо Салмерон, Диего Лайнес, Николас Бобадила и Симон Родригез) си поставили за задача да пътуват до Палестина и Светите земи, с цел проповедническа дейност сред турците или, ако то се окажело невъзможно, да предложат своите услуги на папата. В края на 30-те години на XVI в. Игнаций, вече завършил престижния университет в Париж, и неговите спътници пристигнали в Италия. Седмината се опитали да отпътуват от Венеция към Светите земи, но на фона на подновената Италианска война между императора на Свещената Римска империя Карл V и френският крал Франсоа I, водена за контрол над Северна Италия, и в която участвали освен това Папството и Венеция, седмината не получили това разрешение и вместо това отишли в Рим.[3] Освен това оторизираните от Апостолическия престол за християнски пазители на Светите места францискански монаси позволявали само кратък престой в Палестина, заради усложнената политическа обстановка в региона, който бил завладян от Османската империя.[4]

Папа Павел III създал официално ордена със своя була от 27 септември 1540 г., а на следващата година Лойола бил избран за първия генерал на Обществото на Исус. Йезуитите били доста по-различни от останалите ордени. Като за начало Лойола и неговите наследници се избирали не за определен мандат, както било прието, а доживотно. Йезуитите освен това не пеели всекидневни църковни псалми в хор, по подобие на останалите ордени. Всеки новоприет член трябвало да положи обет за бедност, целомъдрие и подчинение, както и да премине през разработените от Лойола „духовни упражнения“.[5] През XVI век „упражненията“ били обект на критики, тъй като множество ревностни католици виждали в тях особена форма на мистицизъм, отдалечаващ се от ортодоксално приетите норми, поради което Лойола трябвало неколкократно да ги защитава пред Инквизицията. Въпреки че през 1548 г. те са публикувани официално и с одобрението на папа Павел III, „упражненията“ все пак не се отървали от критиците си.[6]

В следващите десетилетия йезуитите си осигурили от Апостолическия престол голям брой привилегии, сред които правото да дават дипломи от своите университети (по този начин подронвайки останалите вековни и наложили се висши учебни заведения в Европа), никоя местна власт, светска или духовна, нямала юрисдикция над тях, те можели освен това да навлизат необезпокоявано в територията на който и да е съществуващ манастир. Когато към това се добави тяхната вярност към папата и неимоверното им богатство (макар формално да полагали обет за бедност, подобно на другите ордени и йезуитите имали лостове, с които да го избегнат), може да се видят причините за съществуващата срещу тях определена ненавист в някои кръгове в Европа от това време.[7]

Сред основните задачи на йезуитите намерили място проповядването на Християнската религия в Новия свят, както и борба срещу силите на Реформацията в Европа. Чрез множество свои училища и университети, йезуитите осигурявали католическо образование на голям брой хора в Европа и най-вече на аристокрацията. Именно йезуитите, които вървели след испанските войски в Нидерландия (виж Бунт на Нидерландите), отстояли Фландрия и Брабант (ядрото на съвременна католическа Белгия) за католицизма.[2] Двама от членовете на ордена са сред основните ръководители на Трентския събор, а орденът като цяло изиграва важна роля за победата на католицизма в Полша.

Йезуитите създават толкова работещо и гъвкаво за времето си общество, че успяват да излязат извън първоначалните си намерения за борба с Реформацията и протестантството. Те успяват да вложат голяма част от силите си в мисионерство и завземане на позиции в мюсюлманския свят и Новия свят.

Благодарение на лидерството на Лойола и добрата организация и подготовка на кадрите на Ордена, католическата църква дава съдържание на приетата на проведения през 1545 – 1563 г. Трентски събор Контрареформация и успява не само да се съхрани, но и да мине в настъпление.

Орденът е забранен от папа Климент XIV на 21 юли 1773 г., но йезуитите продължават въпреки това да действат на територията на Прусия и Русия. Орденът възстановява дейността си официално през 1814 г.

Бележки

[редактиране | редактиране на кода]
O'Malley, John W. The Jesuits: A History from Ignatius to the Present. Rowman & Littlefield Publishers (16 октомври 2014), p. 1 – 3

Библиография

[редактиране | редактиране на кода]
  • Тонди, А. Иезуиты. М., 1955.
  • Леруа, М. Миф о иезуитах. От Беранже до Мишле. М., Языки славянской культуры, 2001 (Studia Historica).
  • Гийерму, А. Йезуитите. С., Кама, 2002 (Знаем ли…, 21).
  • Андреев, А., Шумов, С. Мальтийцы и иезуиты: Власть над миром. М., Алгоритм, 2005.
  • Хекертон, Ч. У. Тайните общества на всички времена. Т. II. От света на инквизицията до тайните общества на илюминатите. С., 2006.
  • Орден иезуитов. Правда и вымысел. Ред. А. Лактионов. М., АСТ; Харвест, 2007 (Историческая библиотека).
  • Worcester, T. (Ed.). (2008). The Cambridge Companion to the Jesuits (Cambridge Companions to Religion). Cambridge: Cambridge University Press. doi:10.1017/CCOL9780521857314
  • Mullett, Michael. The Catholic Reformation, Taylor & Francis Group, 1999. ProQuest Ebook Central.
  • O'Malley, John W. Saints or Devils Incarnate?: Studies in Jesuit History, BRILL, 2014. ProQuest Ebook Central.
  • O'Malley, John W. The Jesuits: A History from Ignatius to the Present. Rowman & Littlefield Publishers (16 октомври 2014),
  • O'Malley, John W. SJ. Gauvin Alexander Bailey Steven J. Harris T. Frank Kennedy, SJ. „THE JESUITS Cultures, Sciences, and the Arts 1540 – 1773“ University of Toronto press, 2000.
  • Mccabe, J. A Candid History Of The Jesuits, EVELEIGH NASH, LONDON, 1913.

Вижте също

[редактиране | редактиране на кода]

Източници

[редактиране | редактиране на кода]
  1. ↑ O'Malley, John W. The Jesuits: A History from Ignatius to the Present. Rowman & Littlefield Publishers (16 октомври 2014), p. 1 – 3
  2. ↑ а б Гаврилов, Борислав. „История на Новото време“. Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, София, 2011 г., страница 71.
  3. ↑ Worcester, T. (Ed.). (2008). The Cambridge Companion to the Jesuits (Cambridge Companions to Religion). Cambridge: Cambridge University Press. doi:10.1017/CCOL9780521857314, p. 3
  4. ↑ Mullett, Michael. The Catholic Reformation, Taylor & Francis Group, 1999. ProQuest Ebook Central, p. 82.
  5. ↑ Worcester, T. (Ed.). (2008). The Cambridge Companion to the Jesuits (Cambridge Companions to Religion). Cambridge: Cambridge University Press. doi:10.1017/CCOL9780521857314, p. 4
  6. ↑ O'Malley, John W. The Jesuits: A History from Ignatius to the Present. Rowman & Littlefield Publishers (16 октомври 2014), p. 10
  7. ↑ Mccabe, J. A Candid History Of The Jesuits, EVELEIGH NASH, LONDON, 1913.
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Йезуитски_орден&oldid=11699612“.