French
DeutschАндрей Луканов – Уикипедия
| Андрей Луканов | |
| български политик | |
.jpg) | |
| Роден | 26 септември 1938 г. |
|---|---|
| Починал | 2 октомври 1996 г. |
| Погребан | Централни софийски гробища, София, Република България |
| Националност |  СССР България |
| Учил в | Московски държавен институт по международни отношения |
| Политика | |
| Професия | Дипломат |
| Партия | БКП |
| Народен представител в: VII НС VIII НС IX НС VII ВНС XXXVI НС XXXVII НС | |
| 40-и министър-председател на България | |
| 3 февруари 1990 – 7 декември 1990 | |
| Семейство | |
| Баща | Карло Луканов |
| Съпруга | Лилия Герасимова |
| Деца | 2 |
| Подпис | .jpg) |
| Андрей Луканов в Общомедия | |
Андрей Карлов Луканов е политик от Българската комунистическа партия и наследилата я Българска социалистическа партия. Той е министър-председател на България в 2 поредни правителства през 1990 г. – първото управлява страната от 8 февруари до 21 септември, а второто от 22 ноември до 20 декември.
Биография
[редактиране | редактиране на кода]Роден е в семейството на известния български комунист Карло Луканов в Москва през 1938 г. Той е съветски гражданин по рождение и придобива българско поданство на 6-годишна възраст, когато се премества да живее в България със семейството си.
Завършва висше образование по специалност „Международни отношения“ в МГИМО, Москва през 1963 г. Говори английски, руски, испански и френски език.
Професионална кариера
[редактиране | редактиране на кода]След дипломирането си е служител в Министерството на външните работи (1963 – 1965) и Министерството на външната търговия (1966 – 1968). Работи в представителството на България в Организацията на обединените нации в Женева от 1969 до 1972 г.
Политическа кариера
[редактиране | редактиране на кода]След завръщането си в България заема редица висши управленски длъжности: заместник-министър (1972 – 1973) и първи заместник-министър (1973 – 1976) на външната търговия, заместник министър-председател (1976 – 1986) и първи заместник министър-председател (1986 – 1987), министър на външноикономическите връзки (1987 – 1989).
През 1977 г. по инициатива на Луканов е създадено предприятието „Интерхотели“, което изгражда няколко големи луксозни хотела с ресторанти от високо ниво, отличаващи се от обичайните за страната по онова време. Някои свързват тази дейност и с личното му отношение към добрата кухня, необичайно за тогавашната висша номенклатура.[1]
Заема ръководни постове в Българската комунистическа партия и в наследилата я Българска социалистическа партия. През втората половина на 1980-те години играе важна роля в т.нар. „преустройство“, което в крайна сметка води до отстраняване на Тодор Живков от ръководството на БКП на Ноемврийския пленум на ЦК на БКП през 1989 г. Като най-виден водач на дясното крило в БСП, стремящо се към преход към пазарна икономика, той се конфронтира с Александър Лилов, безспорен авторитет в лявото крило, държащо на социалните аспекти. В крайна сметка като компромис 32-годишният Жан Виденов е избран за лидер на партията през декември 1991 г.
Луканов оглавява 2 правителства през 1990 г. – първото управлява страната от 8 февруари 1990 до 21 септември, а второто – от 22 септември до 20 декември, въпреки че според някои няма българско гражданство. В началото на периода активно работи на Кръглата маса, където е договорена рамката на демократичните реформи и прехода към пазарна икономика. Икономическият преход обаче се протака, въведена е купонна система за снабдяване поради острия дефицит на основни стоки и услуги за населението, развива се инфлация.
Второто правителство на Луканов пада след публични протести пред мавзолея на Георги Димитров, където са доведени миньори от Перник, под ръководството на Мирчо Кирилов Стоименов. От тази криза е останал изразът „Луканова зима“.
Критика към управлението
[редактиране | редактиране на кода]През пролетта на 1990 г. правителството на Луканов обявява дефолт – едностранно преустановява плащанията по външния дълг на България, извършвани чрез Българската външнотърговска банка. Вследствие на това страната остава изолирана от международните финансови пазари до уреждането на отношенията с кредиторите с помощта на МВФ през 1994 година.
През 1992 г. правителството на Филип Димитров подписва споразумение с основните кредитори за 3-годишен гратисен период по просрочените плащания. След изтичане на гратисния период правителството на Жан Виденов безуспешно опитва да договори облекчени условия или ново разсрочване. За да не се влошава допълнително репутацията на държавата, плащанията са възобновени. Покриването на над 1 млрд. долара лихви и главница допълнително обезкървява икономиката.
Съчетано с кризата в тежката индустрия и краха на банковата система това е сред основните фактори за икономическата криза през 1996 г.
Съдебно преследване
[редактиране | редактиране на кода]На 7 юли 1992 г. по искане на главния прокурор Иван Татарчев и с решение на Народното събрание[2] му е отнет депутатският имунитет. На 9 юли 1992 г. е арестуван и подведен под отговорност с предположение, че като първи заместник-председател на Министерския съвет през периода 1986 – 1989 г., при условията на продължаващо престъпление, действайки в съучастие с длъжностни лица, заемащи отговорно служебно положение, е присвоил обществено имущество в особено големи размери. Не е осъден и делото е прекратено. Освободен е на 30 декември 1992 г.
След освобождаването му Луканов подава жалба до Европейския съд по правата на човека в Страсбург. Жалбата е определена за допустима по отношение на твърдяната от него незаконност на задържането му под стража. През март 1997 г. независимият европейски съдебен орган приема, че задържането под стража на Андрей Луканов не е било законно по смисъла на Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи, и България е осъдена да плати 40 000 френски франка за незаконния му арест.
Извън политиката
[редактиране | редактиране на кода]Андрей Луканов създава в Плевен фондация „Кайлъка“ през 1996 г.
- „Топенерджи“
От 1995 г. Луканов е съдружник и президент на съвместното руско-българско акционерно дружество „Топенерджи“ с уставен капитал от 60 млн. лв., в който с равни дялове участват българската държавна фирма Булгаргаз и руският газов концерн „Газпром“.[3]
Компанията „Топенерджи“ е изкупена 100% от „Газпром“ през пролетта на 1998 г.[4][5]
Убийство
[редактиране | редактиране на кода]Андрей Луканов е застрелян на 2 октомври 1996 г. с 4 куршума пред дома му на ул. „Латинка“ № 15 в София.
В деня на убийството около 9:15 – 9:20 ч. той излиза от дома си и се отправя към личния си автомобил „Пежо 306“, паркиран на около 15 метра от входа. В колата го чака шофьорът му. Луканов влиза в автомобила, но се сеща, че е забравил нещо. Излиза от колата, приближава се до домофонната уредба и се опитва да се свърже със съпругата си. През това време убиецът стреля 4 пъти, от разстояние 1,5 – 2,5 метра с пистолет „Макаров“. Куршум попада в областта на дясното му слепоочие, а други 3 – в гърба. Експремиерът пада на земята, а убиецът изчезва.
В деня на покушението на същото място са открити и захвърлени дрехи на предполагаемия убиец, с които се е маскирал като скитник. Пистолетът, с който се смята, че е било извършено убийството, е намерен едва 40 дни по-късно зад радиатор на площадката между етажите в жилищен блок на съседната улица „Димчо Дебелянов“.
Веднага след смъртта на бившия премиер в печата се появяват много версии за мотивите и организацията на убийството – от покушение на „енергийната мафия“ до битови причини.
За убийството са задържани и осъдени Александър Русов, Алексей Кичатов, Георги Георгиев, Ангел Василев и Юрий Ленев. Присъдите им по-късно са отменени. Счита се от някои, че убийството остава неразкрито.
Семейство
[редактиране | редактиране на кода]Андрей Луканов е женен за Лилия Герасимова, също завършила МГИМО през 1963 г., с която има дъщеря и син.
Библиография
[редактиране | редактиране на кода]- „Четиридесет години социалистическа външна търговия на НР България“ (1985)
- „За кризата“ (1992)
- „Социалната демокрация – алтернатива за България“ (1992)
- „Българската корида. Писмо от „Развигор““ (1993)
Източници
[редактиране | редактиране на кода]- ↑ Шкодрова, Албена. Соц гурме. Куриозната история на кухнята в НРБ. Пловдив, Жанет 45, 2015. ISBN 978-619-186-115-6. с. 195.
- ↑ „Държавен вестник“, бр. 57 от 14 юли 1992 г.
- ↑ „Топенерджи“ – все още само раздори // Капитал.bg, 26 юни 1995. Посетен на 12 юни 2014.
- ↑ Топенерджи вече е изцяло собственост на Газпром
- ↑ Частни корпорации. „Овъргаз“ отложи общото си събрание
- Ташев, Ташо. Министрите на България 1879 – 1999. София, АИ „Проф. Марин Дринов“/Изд. на МО, 1999. ISBN 978-954-430-603-8/ISBN 978-954-509-191-9.
Външни препратки
[редактиране | редактиране на кода]- Убийството на Луканов – версия „Орион“ [неработеща препратка] – в capital.bg
- „Те няма да издържат. И ще ме убият някой ден...“, стенограма на запис, направен сутринта на 9 юли 1992 г. в дома на бившия премиер Андрей Луканов, малко преди да тръгне за Следствената служба на ул. „Развигор“
| Христо Христов1 | → | министър на външноикономическите връзки (19 август 1987 – 17 ноември 1989) | → | Христо Христов |
| |||||||||||||||
|
