С-300 – Уикипедия

С-300
5П85ДУ от ЗРК С-300ПМУ на парад в София
Обща информация
Произход	СССР
Вид	зенитно-ракетен комплекс
История на производство и служба
Създаване	1967 – 2005
Производител	ВМП „Авитек“
Производство	1975 – 1978
На въоръжение	1975 – понастоящем
На служба при	вж. оператори
Варианти	С-300П, С-300ПТ, С-300ПТ-1, С-300ПТ-1А, С-300ПС, С-300ПМ, С-300ПМУ, С-300ПМ1 (ПМУ-1), С-300ПМУ2, С-300Ф, С-300ФМ
Габаритни характеристики
Дължина	7 m
Диаметър	0,450 m
Технически характеристики
Двигател	двустепепен
Бойна глава	конвенционална
Обсег	40 – 400 km
Скорост	1,7 – 2,1 (максимална)
С-300 в Общомедия

С-300 (по класификация на НАТО SA-10) е съветска зенитно-ракетна система (ЗРС) със среден радиус на действие. Приет е на въоръжение в СССР през 1978 година. Предназначен за отбраната на крупни промишлени и административни обекти, военни бази и пунктове за управление от удари на средствата за въздушно-космическо нападение на противника. Способен да унищожи балистична ракета и ракетни цели. Става първият многоканален зенитно-ракетен комплекс, способен да проследи до 100 и да порази до 12 цели едновременно.

Главен разработчик е Научно-производствено обединение „Алмаз“.

Последвалото модифициране на комплекса на С-300 продължава в Зенитно-ракетен комплекс С-400, приет на въоръжение през 2004 година.

Системата С300 има много модификации с различни ракети, радари, защити срещу нападение и електронна война, обсег на действие и възможност да се справят с балистични ракети на малко разстояние или цели, летящи на малка височина. Могат да се разграничат следните основни групи модификации:
С-300П (за ПВО на страната), С-300П (за войските) и С-300Ф (за флота).

С-300П (ПТ) е първата зенитна ракетна система, постъпва на въоръжение през 1978 година. Предназначена е за войските от противовъздушната отбрана (ПВО). Системата замества остарелите (С-25), (С-75 и С-125). Представлява мобилна пускова установка, с вертикален старт и транспортна машина. В комплекса се използват ракети В-500К с далечина на поражаемите авио цели до 47 км, които по-късно са заменени от далекобойни ракети В-500Р с обсег до 75 км.

Комплекс С-300ПТ се състои от обзорна РЛС 36Д6 (по класификация на НАТО TIN SHIELD), система за управление с радиолокаторно насочване 30Н6 (по класификация на НАТО FLAP LID) и пускови установки 5П85-1. Пусковите установки се разполагат на ремарке – прицеп.

Първоначално се планира използването на система за насочване, командвана от радиолокационна станция, с използване на данни от пасивен радар на самата ракета, но системата имала проблеми при засичането на цели на височина под 500 метра. Затова конструкторите разработват по-късно система за самонасочване. Благодарение на нея могат да се засичат цели на минимална височина 25 метра.

• Съвременни ЗРК С-300
• 
  ЗРК „С-300В1“ с АФАР
• 
  ЗРК „С-300ПС“ с АФАР
• 
  ЗРК „С-300ПТ“ с АФАР
• 
  РЛС 30N6E2 на САМ С-300 ПМУ-2 „Фaвoрит“

 Основна статия: Антей 2500

 Основна статия: Форт (ЗРК)

С-300 основно се използва в Източна Европа и Азия, но източниците за страните които използват системата са противоречиви.^[1]

•  Русия: използват се всички модификации на С-300, а също и С-400.
•  Китай закупува С-300ПМУ-1 и лиценз за производство под названието Hongqi-10 (HQ-10). Китай е първата страна закупила С-300ПМУ-2 и вероятно може да използва С-300В под названието Hongqi HQ-18.^[2] Създават модернизирана версия на HQ-10, назовавайки я HQ-15 с максимална далечина на полета 200 км. Има непотвърдени съобщения, за това, че тази версия е произведена в Китай С-300ПМУ-2.^[3][4]
•  Индия придобива шест батареи С-300, през август 1995 за $1 млрд., вероятно С-300ПМУ-2 версия, състояща се от 48 пускови установки. Най-вероятно за защита от Пакистански балистични ракети с малък обсег М-11.^[5]
•  Кипър подписва договор за придобиване на С-300 (2 дивизиона + КП-РЛО) през 1996 година. Придобива С-300ПМУ-1-ви вариант, но след политически разногласия между Кипър и Турция и интензивен англо-американски натиск, С-300 е преместена на гръцкия остров Крит. По-късно, Кипър закупува комплекс Тор-М1.^[6]
•  Иран: притежаването на комплекса е спорно. Най-вероятно, притежават няколко С-300 от 1993 г.^[7]
•  Виетнам купува две батареи С-300ПМУ-1 (12 пускови установки) за сума от порядъка на 300 млн. долара.^[8]

•  България е оператор на С-300 от 1988 година.
•  Унгария: получава С-300 в замяна на дълг на Русия за 800 млн. $
•  Беларус разполага с една бригада С-300В и 1 бригада С-300П.
•  Алжир купува 8 С-300ПМУ2 през 2006 година.
•  Словакия
•  Украйна
•  Армения
•  Сирия проявява интерес към покупката на С-300П през 1991 година. Видимо разполагат с такива.^[1][7]
•  Казахстан не разполага с С-300, но на територията на страната, на полигона край езерото Балхаш, се извършват постоянно тестове с модификации на комплекса.
•  Германия като наследство от ГДР притежава С-300, които след обединението са върнати по договор обратно в Русия. Дава възможност на специалисти на НАТО да се запознаят обстойно с комплекса.
•  САЩ разполага с разкомплектовани РПН и ПУ 5П85, закупени от Беларус, опитва да закупи 2 РПН и ЗИП от Казахстан и Русия, но преговорите се провалят. Официално притежават С-300В, без РПН^[9].
•  Южна Корея разработва опростена версия на С-300, наречена Cheolmae-2. Комплекса ще се състои от радар с I-диапазон, разработен в КБ „Алмаз“, команден пункт и няколко пускови установки за корейската версия на ракетите „9М96“. Възложител е Samsung Thales – обединена компания между корейските Samsung Electronics и френската Thales Group^[10].

Общомедия разполага с мултимедийно съдържание за

С-300.

• Системи за противовъздушна отбрана и различни други Архив на оригинала от 2017-11-06 в Wayback Machine.
• Информационна система „Ракетна техника“Архив на оригинала от 2012-02-03 в Wayback Machine.
• Описание на РЛС 96Л6Е Архив на оригинала от 2010-08-26 в Wayback Machine.