Битолско настъпление – Уикипедия

Битолско настъпление
Първата световна война
Фронтът в Македония през 1916 година
Информация
Период	12 септември-29 декември 1916
Място	Македония
Резултат	Превземане на Битоля, ограничени съюзнически придобивки, стабилизиране на фронтовата линия
Страни в конфликта
Царство България Германска империя Османска империя Франция Сърбия Великобритания Италия Руска империя
Командири и лидери
Никола Жеков Климент Бояджиев Ото фон Белов Арнолд фон Винклер Абдулкерим паша Морис Сарай Виктор Кордоние Петър Бойович Живоин Мишич Джордж Милн Михаил Дитерихс
Сили
неизвестни неизвестни 28 186; Общият брой е неизвестен, но между 240 000 и 260 000 души влизат в бой. 115 396 122 596 119 176 10 000 30 000; Общо 397 168, от които 250 000 – 313 000 влизат в бой.
Жертви и загуби
53 000 8000; Общо 61 000 13 786 27 337 4580 1116 <1000; Общо около 50 000
41.031944, 21.416667
Битолско настъпление в Общомедия

Битолското настъпление е съюзническа военна операция през 1916 година против Централните сили по време на Първата световна война. Целта е да се излезе от задънената улица на Солунския фронт чрез принуждаване България да капитулира и освободи натиска върху Румъния. Офанзивата приема формата на голяма битка, която трае три месеца и завършва с превземането на Битоля. На средна дълбочина от 50 km Първа българска армия, а от края на септември 11-а германска армия, водят шест битки и са принудени да отстъпят пет пъти.^[1]

От септември 1916 година съюзниците събират значителна сила от 6 сръбски, 5 британски, 4 френски, 1 италианска и 1 руска пехотни дивизии за операции на Солунския фронт. Силите на тази армия достигат между 369 000^[2] и 400 000 души. Силите са разпределени в 201 пехотни батальона с 1025 артилерийски оръдия^[3] и 1300 картечници.^[4]

Централните сили отначало започват да се противопоставят на тези сили с Първа българска армия, немската 11-а армия и Втора българска армия, общо 172 пехотни батальона с около 900 артилерийски оръдия.^[3] В добавка там също е 10-а пехотна дивизия и силите, защитаващи крайбрежието на Егейско море от река Струма до границата с Османската империя – 25 пехотни батальона, 31 артилерийски батареи и 24 картечници.

Генерал Морис Сарай планира да удари дясното крило и центъра на свръхразтеглената Първа българска армия със сръбски, френски, руски и италиански сили и се ограничава до демонстративни атаки срещу долината на Вардар и река Струма с идеята, за да притисне колкото се може повече български и немски войски.

 Основна статия: Бой на Малка Нидже

 Основна статия: Битка при Каймакчалан

 Основна статия: Битка при завоя на Черна

На 12 септември Съюзниците започват офанзивата си с мощен двудневен артилерийски бараж и атака от страна на Трета сръбска армия и френската армия срещу Осма пехотна тунджанска дивизия и бригадата на полковник Стефан Тасев, която е подкрепление. Ситуацията скоро се влошава за българите и на 14 септември те са принудени да отстъпят към Лерин, оставяйки част от артилерията си и изоставяйки Горничево в сръбски ръце. На 12 септември сърбите също започват първата си атака на 2300 m височина на хребета Каймакчалан. Британците също стават активни на Струмския фронт и се опитват да разширят позициите си на десния и бряг.

Западният фланг на Първа българска армия трябва да задържи Съюзниците на линията Лерин-Каймакчалан. Съюзниците продължават атаките си и на 23 септември, след тежки боеве французите навлизат в Лерин. Българите все още държат Каймакчалан, където 1-ва пехотна бригада от Трета пехотна балканска дивизия е под атака от превъзхождащ ги брой сръбски войски, подкрепени от тежка френска артилерия. Битката е изключително тежка и за двете страни, тъй като голия и скалист хребет не осигурява почти никакво покритие от българските картечници и от оръдията на съюзническата артилерия.

Българските неуспехи привличат голямо внимание и от българското, и от немското висше командване, и скоро се правят важни промени в командната структура. На 27 септември генерал Климент Бояджиев е заменен като командир от генерал Димитър Гешов. Самата армия сменя главната си квартира с 11-а армия на генерал Арнолд фон Винклер. Това е последвано от пристигането на фронта на генерал Ото фон Белов и уставяването на армейска група „Белов“ на 16 октомври, която включва и 11-а армия и Първа армия.

На 30 септември след 18 дни тежки боеве Дринската дивизия най-накрая превзема Каймакчалан от изтощената 1-ва пехотна бригада от Трета пехотна балканска дивизия и постига пробив в българската защитна линия. Загубата на позицията и 7 артилерийски оръдия е определено от българското и немското командване като необратимо поради липсата на силен артилерийски резерв. Генерал Винклер заповядва Осма тунджанска дивизия, Първа и Трета бригади на шеста пехотна бдинска дивизия и 2-ра бригада на Девета пехотна плевенска дивизия да се оттеглят до нова защитна позиция. Първа бригада на 3-та балканска дивизия е реорганизирана и нейните 9 батальона са намалени до 5 батальона и 4 смесени роти със 7 планински оръдия и една пионерна рота. Новата защитна линия Кенали заема позициите от Преспанското езеро от три независими пехотни бригади (9/2 IB, 2/6 IB and 1/6 IB), от Кенали до височините източно от река Черна от Осма дивизия, а от там до връх Мала Рупа от 1/3 пехотна бригада. По-нататък на изток остават силите на 11-а армия, остатъка от 3-та балканска дивизия, чиито позиции остават непроменени до тяхното окупиране на 25 юли 1916 година.

За да отслаби натиска върху българите и германците на запад от Вардар, генерал Тодоров заповядва на Седма пехотна рилска дивизия да заеме позиции за атака през река Струма. Българското висше командване обаче отказва да даде разрешение за атака. Това колебание позволява на британците да затвърдят позициите си на левия бряг на Струма около село Караджакьой на 30 септември. На 30 октомври 10-а (ирландска) дивизия атакува българските позиции около село Еникьой, които са защитавани от Тринадесети пехотен рилски полк на седма дивизия. Битката трае цял ден, а българите са подсилени от 14-и македонски пехотен полк и 17-и артилерийски полк, като два пъти си връщат селото след свирепа битка на нож. По време на нощта, след третата и последна атака селото е завзето от ирландската дивизия. Жертвите и от двете страни са тежки поради точната артилерийска стрелба и картечен огън. След битката 13-и полк е реорганизиран в 3 батальона вместо в обикновените 4 батальона. След 4 октомври българите заемат позиции на близките височини на изток, докато западния фланг на 7-а рилска дивизия остава в долината да защитава Рупелският проход. Оттук нататък няма големи операции на Струмския фронт до края на офанзивата.

Основен проблем за българите е, че тяхната армия и ресурси са разпънати до лимита от Добруджа до Македония и Албания. В тази трудна ситуация българското висше командване се обръща към немските си съюзници. Самите германци могат да предложат малки подкрепления, докато е във вход Офанзивата Брусилов и се води Битката при Сома. Те се обръщат към Османската империя и убеждават Енвер паша да изпрати 11 979 души от 50-а дивизия в Македония. През октомври тези сили заемат позиция на река Струма и месец по-късно към тях се присъединяват 12 609 души от 46-а османска дивизия. Двете дивизии формират XX корпус и остават в региона до май 1917 година.^[5] Това освобождава някои български части, които сега могат да подсилят 11-а армия.

На 30 септември генерал Жофър информира генерал Сарай за наближаващата голяма офанзива на румънски и руски войски под командването на Авереску срещу Трета българска армия в Добруджа и тяхното очаквано преминаванена Дунава между Русе и Тутракан. Командирът на съюзническите армии на изток планира тази офанзива, за да притисне 11-а армия по линията Кенали и евентуално да изкара България от войната. На 4 октомври съюзниците атакуват с френски и руски войски в посока Битоля-Кенали, сръбската Първа и Трета армия по линията Кенали-Черна, Втора сръбска армия срещу Трета балканска дивизия в посока Добро поле. Съюзниците има 103 батальона и 80 батареи срещу 65 батальона и 57 батареи на Централните сили в зоната.

Битката при завоя на Черна започва със сърбите, които се опитват да стъпят на северния бряг на реката. Отначало настъплението им е слабо, а по-нататък на запад френските и руски атаки са отблъснати. През следващите седмици битката се развива в серия атаки и контраатаки, в които съюзниците придобиват територии, използвайки превъзходството си от страна на артилерията. Българското и немското командвания също се опитват да стабилизират ситуацията чрез нови подкрепления от Първа и Втора армия. За времето на битката при завоя на Черна 14 български и 4 немски пехотни полка се бият активно. Французите и руснаците правят пробив при Кенали в края на октомври, но скоро са отблъснати от българи и германци. На фронта пристига също и италианска дивизия и подкрепя атаките около Битоля.

По това време генерал Белов решава да изостави Битоля и на 18 ноември, докато се водят тежките боеве още, генерал Винклер заповядва на 11-а армия да напусне към нови позиции на север от Битоля. Българският главнокомандващ Никола Жеков протестира срещу това решение, но не успява да спре изпълнението му. На 19 ноември френски и руски войници влизат в града. Жителите му хвърлят гореща вода и други предмети по настъпващите съглашенски войски и водят улични боеве с тях.^[6] Българите се установяват на нови позиции при Червената стена – височина 1248 – височина 1050 – Маково – Градешница. Почти веднага са нападнати, но този път позициите са задържани поради изтощението на съюзниците и от друга страна поради достигането на лимита на техния логистически капацитет. Това води до провал на френските и сръбски опити за пробив на линията и с настъпването на зимата фронта се стабилизира по цялата си дължина. На 11 декември генерал Жофър спира офанзивата.

За цялото време на битката Съюзниците губят около 50 000 души, по-голямата част от тях сърби. В допълнение около 80 000 войници умират или трябва да бъдат евакуирани поради рани или болест. Това довежда общия брой жертви до 130 000 души или около една трета от всички сили на Антантата в района.^[7] Фронтът се премества само с 50 km на голяма цена и в края офанзивата не попречва поражението на Румъния, нито успява да изкара България от войната.

Българските и немските жертви наброюват общо 61 000 души и дори изоставянето на Битоля и заемането на новите позиции на няколко километра на север дават големи предимства относно защитата на линията и също така доминация на българската артилерия над града. Линията остава незасегната до самия край на войната в Македония, когато силите заели я трябва да я отстъпят поради пробива при Добро поле.

Офанзивата също така удовлетворява донякъде сръбските войски, които могат да си върнат териториите до границата на тяхната страна. Българите и германците подобно са доволни поради съпротивата срещу превъзхождащите ги по брой сили на Антантата. Генерал Никола Жеков отива по-далеч като описва битката при завоя на Черна като „легендарна“ в смисъла на издръжливостта на българската защита – „направена без оглед на жертвите“.^[8]

• Tucker, Spencer. World War I: encyclopedia. M – R, Volume 3. ABC-CLIO, 2005. ISBN 1851094202.
• Корсун. Балканский фронт. Воениздат НКО СССР, 1939.(In Russian)
• Hall, Richard. Balkan Breakthrough: The Battle of Dobro Pole 1918. Indiana University Press, 2010. ISBN 0253354528.
• Дошкинов, Петър. "Есенното сражение на Македонския боенъ театъръ – 1916 г. XI-а германо-българска армия въ борбата съ френско-руската и сръбскитъ армии (I, III и II) – Книга I.". София, 1948.
• Villari, Luigi. The Macedonian campaign. T.F. Unwin ltd, 1922.
• Doughty, Robert A. Pyrrhic victory: French strategy and operations in the Great War. Harvard University Press, 2005.

Портал „Македония“