Индийски океан – Уикипедия

Индийски океан
— океан —
Местоположение-20, 80
Батиметрична карта
Координати	20° ю. ш. 80° и. д. / 20° ю. ш. 80° и. д.-20, 80
Дължина	9600 km
Ширина	7600 km
Площ	70 560 000 km²
Дълбочина	3741 m (средна) 7258 m (максимална)
Воден обем	264 000 000 km³
Индийски океан в Общомедия

Индийският океан е третият по големина океан на Земята (след Тихия и Атлантическия) и заема около 20% от водната повърхност на планетата, като по-голямата му част е разположена в Южното полукълбо.^[1]

Древните гърци, на които им е известна западната му част с прилежащите морета и заливи, го наричат Еритрейско море (на старогръцки: Ἐρυθρά θάλασσα – „Червено“). Постепенно това име започва да се използва само за най-близкото море, а океанът получава названието си от Индия, по това време най-известната с богатствата си страна на неговите брегове. Така Александър Македонски през 4 век пр.н.е. го нарича Индикон пелагос (на старогръцки: Ἰνδικόν πέλαγος – „Индийско море“). Сред арабите е известен като Бар ел-Хинд (на арабски: المحيط الهندي – Индийски океан). От 16 век и сред европейците се утвърждава въведеното от римския учен Плиний Стари още през 1 век название Океанус Индикус (на латински: Oceanus Indicus) – Индийски океан).^[2]

На запад Индийският океан мие бреговете на Африка, на северозапад, север и североизток – бреговете на Азия,^[3][4] (бреговете на полуостровите Арабски, Индостан, Индокитай и Малака и част от бреговете на островите от Малайския архипелаг, на изток – бреговете на остров Нова Гвинея и Австралия, а на юг – бреговете на Антарктида (според други дефиниции – Южния океан).^[5] На югозапад границата му с Атлантическия океан се прекарва от най-южния нос на Африка – Иглен нос по 20°и.д., до Земя Кралица Мод в Антарктида. На югоизток границата му с Тихия океан се прекарва но 146°55'и.д., от най-южната точка на остров Тасмания до Бряг Крал Джордж V в Антарктида.^[6] На североизток чрез множество протоци (Малакски, Зондски, Ломбок, Сумба и др.) в Малайския архипелаг) се свързва с моретата на Тихия океан, на изток чрез протока Торесовия проток – с Коралово море на Тихия океан и на югоизток чрез Басовия проток – с Тасманово море на Тихия океан. Най-северната му точка ее намира в Персийския залив на 30°12'с.ш., а най-южната – в залива Брейдвик на море Рисер-Ларсен, на 70°18'ю.ш., на брега на Антарктида.^[7]

Дължина от запад на изток 10 300 km, от север на юг – 9520 km, площ заедно със съставните му морета е 74 917 хил. km², средна дълбочина 3897 m, максимална 9520 m (в Диамантената падина) среден обем 291 945 хил. km³ (без съставните морета съответно 73 442,7 хил. km², средна дълбочина 3963 m, среден обем 291 030 хил. km³^[8]

Индийският океан за разлика от останалите океани има най-малко морета и те са предимно периферни. В крайната му северозападна част се намира полузатвореното Червено море, на север е Арабско море със своите три големи залива – Аденски, Персийски и Омански, а на североизток – Андаманско море. В най-източната му част между Малайския архипелаг, остров Нова Гвинея и Австралия са Тиморско и Арафурско море. В най-южната му част, край бреговете на Антарктида (според някои източници това са морета на Южния океан) от запад на изток са разположени моретата Рисер-Ларсен, Космонавти, Съдружедтво, Дейвис, Моусън и д'Юрвил.^[7]

Островите в Индийския океан са сравнително малко. Най-големите от тях са с континентален произход и се намират в близост до бреговете му: Мадагаскар (4-ти по големина в света), Шри Ланка, Сокотра. В откритите му части са разположени предимно острови с вулканичен произход – Маскаренски (Реюнион, Мавриций и др.), Крозе, Кергелен, Принц Едуард и др. В тропическите ширини, върху вулканически конуси са образувани коралови острови – Коморски, Сейшелски, Малдивски, Лакадивски, Чагос, Кокосови, голяма част от Андаманските острови и др.^[7]

На северозапад и на изток преобладават коренните брегове, а на североизток и запад – наносните брегове. Различни участъци от крайбрежието имат разседен, делтов, ватен, коралов, мангров, естуарен, далматински, лагунен, лиманен и риасов характер. Като цяло бреговата линия на Индийския океан е слабо разчленена с изключение на северната му част. На запад по бреговете на Африка няма нито един голям залив. На север са разположени почти всичките му морета и големи заливи – Червено море, Арабско море със заливите Аденски, Персийски и Омански, Бенгалския залив и Андаманско море. На изток се намират няколко големи залива покрай бреговете на Австралия – Карпентария, Жозеф Бонапарт, Шарк, Големия Австралийски залив, Спенсър, Сент Винсент и др.^[7]

По бреговете на Индийския океан са разположени 39 суверенни държави и зависими територии (в курсив):

Климатът в северната част на океана е мусонен. През лятото, когато над Азия се развива област на ниско налягане, тук господстват югозападните ветрове, пренасящи екваториален въздух, а през зимата преобладават североизточните ветрове пренасящи тропичен въздух. На юг от 8 – 10°ю.ш. атмосферната циркулация се отличава с по-ясно изразено постоянство. Тук в тропическите (през лятото и в субтропическите) ширини господстват устойчивите югоизточни пасатни ветрове, а в умерените ширини – преместващи се от запад на изток извънтропически циклони. Често явление в западните му части през лятото и есента са ураганите. Средната температура на въздуха в северните му части през лятото е 25 – 27 °C, а край бреговете на Африка – до 23 °C. В южните му части, на 30°ю.ш. лятната температура се понижава до 20 – 25 °C, на 50°ю.ш. до 5 – 6 °C, а на юг от 60°ю.ш. – под 0 °C. През зимата температурата на въздуха се изменя от 27,5 °C на екватора, до 20 °C в северната му част, до 15 °C на 30°ю.ш., до 0 – 5 °C на 50°ю.ш. и под 0 °C южно от 55 – 60°ю.ш. В южните му субтропични ширини целогодишно температурата на въздуха на запад под влияние на топлото Мозамбикско течение е с 3 до 6 °C по-висока от тази на изток, която е под влиянието на студеното Западноавстралийско течение. Облачността в мусонната му северна част през зимата е от 10 до 30%, а през лятото до 60 – 70%. Тук през лятото се наблюдава най-голямо количество валежи. Средната годишна сума на валежите в източната част на Арабско море и в Бенгалския залив е над 3000 mm, на екватора 2000 – 3000 mm, а в западната част на Арабско море до 100 mm. В южните части на океана средната годишна облачност е 40 – 50%, а на юг от 40°ю.ш. – до 80%. Средногодишната сума на валежите в субтропичните райони е от 500 mm на изток, 1000 mm на запад, в умерените ширини над 1000 mm, а край бреговете на Антарктида се понижава до 250 mm.^[7]

За част от крайбрежията на океана са характерни мангровите гори. В Индийския океан живеят редица интересни представители на животинския свят – летящи риби, ракоядни жаби, раци дървокатерачи, акули, водни змии, по крайбрежията – огромни водни костенурки и много птици. Край бреговете и в устията на реките обитава крокодилът гавиал, а в крайбрежните води се среща и бисерната мида.

Флората и фауната на океана и крайбрежните води е необичайно богата. Растителният свят е представен от кафяви, червени и зелени водорасли. Типични представители на зоопланктона са веслоногите рачета, сифонофорите и крилоногите молюски. Океанските води са населени от мекотели, калмари, ракообразни и лангусти. Рибите са изключително разнообразни. Типични представители тук са морските змии и дюгона.

Голяма част от океана лежи в тропическия и умерения пояс. В затоплените води живеят разнообразни корали, които са причина и са образуването на коралови атоли на места. Кораловите рифове са обитавани водни гъби, иглокожи и риби. Водите на океана са обитавани от гигантски медузи, често достигащи до 1 m в диаметър. От гръбначните животни често срещани са морски костенурки, тюлени, делфини и други китообразни. Орнитофауната е представена от птици-фрегати, албатроси и няколко вида антарктически пингвини.

В ранноюрския период древният суперконтинент Гондвана започва да се разделя. В резултат на това се образуват Африканската плоча с Арабия, Индустан и Антарктида с Австралия. Процесът завършва на границата между периодите юра и креда (преди 140 – 130 милиона години), и след това започва да се образува младата падина на съвременния Индийски океан. През кредата, дъното на океана се разраства за сметка на преместването на Индостан на север и намаляването на площта на Тихия океан и океана Тетис. В края на периода започва разпадането на единния Австрало-Антарктически континент. По същото време, в резултат на образуването на нова рифтова зона, Арабската плоча се отделя от Африканската и се образуват Червено море и Аденския залив. В началото на кайнозойската ера разрастването на Индийския океан към страната на Тихия спира, но продължава към страната на Тетис. В края на еоцена – началото на олигоцена, Индостан се сблъсква с Азиатския континент и се образува Алпо-Хималайската планинска система.^[9]

В днешно време движението на тектоничните плочи продължава. Оси на това движение са средноокеанските рифтови зони на Африканско-Антарктическия хребет, Централноиндийския хребет и Австрало-Антарктическото възвишение. Австралийската плоча продължава движението си на север със скорост 5 – 7 см на година. В същата посока, със скорост 3 – 6 см на година продължава движението си и Индостанската плоча. Арабската се движи на североизток със скорост 1 – 3 см на година. От Африканската по Източноафриканската рифтова зона продължава отделянето на Сомалийската плоча, която се движи със скорост 1 – 2 см на година в североизточна посока.^[10] На 26 декември 2004 г. в Индийския океан, близо до остров Симьолуе, разположен край северозападния бряг на Суматра (Индонезия), се случва най-голямото земетресение в цялата история на наблюдението им – с магнитуд до 9,3. Причина е изместването на около 1200 km (по някои оценки – 1600 km) земна кора на разстояние 15 м в зоната на субдукция, в резултат на което Индостанската плоча се подпъхва под Бирманската. Земетресението предизвиква цунами, нанесло огромни разрушения и причинило смъртта на до 300 хиляди души.^[11].

Дъното на Индийския океан е пресечено от север на юг от Източноиндийския хребет с дължина около 5000 km, съединяващ се на юг с широкия Западноавстралийски хребет. Средноокеанският хребет се състои от 3 части, отделящи се от центъра: на север е Арабско-Индийският, на югозапад – Западноиндийският, а на югоизток – Югоизточноиндийският хребет. Морските утайки в близост до континентите са главно теригенни, до 4000 m дълбочина – карбонатни фораминиферови и коколитови тини, а на по-големи дълбочини – кремъчни тини или червени дълбоководни глини. Континенталният шелф на Индийския океан е сравнително тесен, средно около 200 km. Изключение прави шелфът западно от Австралия, чиято ширина надхвърля 1000 km.

Средноокеанският хребет дели дъното на Индийския океан на три сектора: Африкански, Индоавстралийски и Антарктически. Самият той се дели на четири средноокеански части: Западноиндийски, Арабско-Индийски, Централноиндийски хребети и Австрало-Антарктическо възвишение. Западноиндийският хребет е разположен в югозападната част на океана. За него са характерни подводен вулканизъм, сеизмичност, кора от рифтогенален тип и рифтова структура на осовата зона. Той е пресечен от няколко океански разлома със субмеридионално положение. В района на остров Родригес (Маскаренските острови) съществува така нареченото тройно съединение, където системата хребети се разделя на север на Арабско-Индийски хребет и на югозапад на Централноиндийски хребет. Арабско-Индийският е образуван от основни скали, изявени са редица разломи със субмеридионално разположение, с които са свързани океански падини с дълбочина до 6,4 km. Северната част на хребета е пресечена от най-големия разлом – Оуен, по който северния край на хребета се е изместил с 250 km на север. Рифтовата зона продължава на запад в Аденския залив и на север-северозапад в Червено море. Тук рифтовата зона е образувана от карбонатни отлагания от вулканична пепел.^[12]

В югоизточна посока от тройното съединение се простира Централноиндийския хребет, притежаващ добре изразена рифтова и флангова зони, който завършва на юг с вулканичното плато Амстердам с вулканичните острови Сен Пол и Амстердам. От това плато, на изток-югоизток се простира Австрало-Антарктическото възвишение. В източната си част, възвишението е разделено от серия меридионални разломи на редица сегменти, изместени една спрямо друга в медиална посока.^[12]

Подводната граница на Африка има тесен шелф и ясно изразен континентален склон различно с ръб на платото и континентално подножие. В южната си част, африканския континент образува издадени на юг места: подводната банка Агуляс, Мозамбикския и Мадагаскарския хребети, образувани от земна кора от континентален тип. Континенталното подножие образува разширяваща се на юг покрай бреговете на Сомалия и Кения наклонена равнина, която продължава в Мозамбикския проток и заобикаля остров Мадагаскар от изток. На изток сектора преминава в Маскаренския хребет, в северната част на който се намират Сейшелските острови.^[12]

Повърхността на дъното на океана в тази част, особено покрай подводните хребети, е разчленена от множество била и котловини, свързани със зони на разломи със субмеридиална посока. Има много подводни вулканични планини, повечето от които са надстроени с коралови образувания под формата на атоли и подводни коралови рифове. Между планинските възвишения има депресии по дъното на океана с хълмист и планински релеф – котловината Агуляс, Мозамбикската, Мадагаскарската, Маскаренската и Сомалийската котловини. В Сомалийската и Маскаренската са образувани обширни плоски абисални равнини, където постъпва значителен обем теригенен и биогенен утаечен материал. В Мозамбикската котловина е разположена подводната долина на реки Замбези.^[12]

Индоавстралийският сегмент заема половината площ на Индийския океан. На запад в меридионална посока се простира Малдивския хребет, по чиито върхове са разположени Лакадивските, Малдивските острови и островите Чагос. Хребетът е образуван от кора от континентален тип. Покрай бреговете на Арабия и Индустан се намират доста тесен шелф, тесен и стръмен континентален склон и доста широко континентално подножие, основно образувано от двата изнесени гигантски утаечни конуса на реките Инд и Ганг. Тези реки изнасят в океана по 400 милиона тона материал. Индийският конус навлиза далеч в пределите на Арабската котловина. Само южната част на тази котловина е заета от плоска абисална равнина с отделни подводни планини.^[12][13]

Северната част на австралийския континент е обградена от широкия Сахулски шелф с множества коралови образувания. На юг шелфът се стеснява и отново разширява към крайбрежието на южна Австралия. Континенталният склон е образуван от гранични плата (най-големите от които са платото Ексмут и Платото на Натуралистите). В западната част на Западноавстралийската котловина са разположени възвишенията Зенит, Кювие и други, които са части от континенталната структура. Между южната подводна граница на Австралия и Австрало-Антарктическото възвишение се намира малката Южноавстралийска котловина, представляваща плоска абисална равнина.^[12]

Антарктическата част е ограничена от Западноиндийския и Централноиндийския хребети, а от юг – от бреговете на Антарктида. Под въздействието на тектонични и гласиологични фактори, шелфът на Антарктида е вдълбочен. Широкият материков склон е прорязан от големи и широки каньони, по които се извършва оттока на студените води от шелфа в абисалните падини. Континенталното подножие на Антарктида се отличава с широки и значителни (до 1,5 км) големи неконсолидирани седименти.^[12]

Най-голямата издатина на Антарктическия континент са Кергеленското плато, и вулканичните възвишение на островите Принс-Эдуард и Крозе, които делят антарктическия сектор на три котловини. На запад е разположена Африканско-Антарктическата котловина, която наполовина се намира в Атлантически океан. Голяма част от нейното дъно е плоска абисална равнина. Разположената на север котловина Крозе се отличава с хълмист релеф на дъното. Австрало-Антарктическата котловина, лежаща на изток от Кергелен, в южната си част е заета от плоска равнина, а в северната – от абисални хълмове.^[12]

Циркулацията на повърхностните води в северната част на океана има мусонен характер: през лятото са характерни североизточните и източните течения, а през зимата – югозападните и западните. В зимните месеци между 3° и 8°ю.ш. се проявява Междупасатното (Екваториално) противотечение. В южната част на океана циркулацията на водите образува антициклонален кръговрат, който се формира от топлите течения – Южнопасатно на север, Мадагаскарско и Игленно на запад и студените течения на Западните ветрове на юг и Западноавстралийското на изток. На юг от 55°ю.ш. се развиват няколко слаби циклонални кръговрата на водите, като край бреговете на Антарктида са с направление изток-запад.^[7]

В топлинния баланс на Индийския океан преобладават положителните съставящи: между 10° и 20°с.ш. 3,7 – 6,5 Gdj/m²×год. (88 – 156 Kcal/cm²×год.); между 0° и 10°ю.ш. 31,0 – 1,8 Gdj/m²×год. (25 – 43 Kcal/cm²×год.); между 30° и 40°ю.ш. 0,67 – 0,38 Gdj/m²×год. (от -16 до 9 Kcal/cm²×год.); между 40° и 50°ю.ш. 2,34 – 3,3 Gdj/m²×год. (56 – 80 Kcal/cm²×год.); на юг от 50°ю.ш. от -1,0 до -3,6 Gdj/m²×год. (от -24 до -86 Kcal/cm²×год.). В разходната част на топлинния баланс северно от 50°.ш. основно роля принадлежи на разхода на топлина за изпарение, а на юг от 50°ю.ш. – от топлообмена на водата с атмосферата.^[7]

Температурата на водата на повърхността на океана достига максимум (над 29 °C) през май в северната му част. През лятото на север от екватора тя е 27 – 28 °C и само край бреговете на Африка се понижава до 22 – 23 °C под влияние на издигането към повърхността на хладни дълбочинни води. На екватора температурата на водата е 26 – 28 °C, на 30°ю.ш. 16 – 20 °C, на 50°ю.ш. до 3 – 5 °C и южно от 55°ю.ш. под -1 °C. През зимата на север от екватора температурата е 23 – 25 °C, на екватора 28 °C, на 30°ю.ш. 21 – 25 °C, на 50°ю.ш. от 5° до 9 °C, на юг от 60°ю.ш. температурите са отрицателни. В субтропичните ширини температурата на водата на запад е с 3° до 5 °C по-висока от тази на изток.^[7]

Солеността на водата зависи от водния баланс, който се образува на повърхността на Индийския океан от изпарението-1380 mm/год.), валежите 1000 mm год.) и притока на речна вода (70 cm/год.). Основен приток на сладка вода постъпва от реките: Лимпопо, Замбези, Рувума, Руфиджи, Джуба Шат-ел-Араб, Инд, Нармада, Тапти, Кришна, Годавари, Ганг с Брахмапутра, Иравади, Салуин и др. Най-висока соленост се отбелязва в Персийския залив (37 – 39‰), в Червено море 41‰) и Арабско море (над 36,5‰). В Бенгалския залив и Андаманско море тя се понижава до 32,0 – 33,0‰, в южните тропически части – до 34,0 – 34,5‰. В южните субтропични ширини солеността превишава 35,5‰ (максимум 36,5‰ през лятото, 36,0‰ през зимата), а на юг от 40°ю.ш. се понижава до 33,0 – 34,3‰.^[7]

Най-голяма е плътността на водата в антарктическите ширини (1027 kg/m³), а най-малка (1018, 1022 kg/m³) – в североизточните му части и Бенгалския залив. В северозападната му част плътността съставлява 1024 – 1024,5 kg/m³. Съдържанието на кислород в повърхностния слой вода се увеличава от 4,5 ml/l в северните му части до 7 – 8 ml/l на юг от 50°ю.ш., в дълбочина постипенно се увеличава и в придънния слой съставлява 4,03 – 4,68 ml/l. Цветът на водата е предимно син, в антарктическите ширини сив, на места със зеленикав оттенък.^[7]

Като правило приливите в Индийския океан са слаби (край откритите му брегове и по островите от 0,5 до 1,6 m) и само във „върховете“ на някои заливи те достигат 5 – 7 m (в Камбейския залив 11,9 m). Приливите имат предимно полуденонощен характер. Ледови явления се наблюдават във високите южни ширини и заедно с откъсващите се от шелфовите ледници на Антарктида айсберги се отнасят от ветровете и теченията в северно направление – до 55°ю.ш. през август и до 65 – 68°ю.ш. през февруари.^[7]

Дълбочинната циркулация и вертикалната структура на Индийския океан се формира от води, потъващи надолу в субтропичните (повърхностни води) и антарктичните (междинни води) зони на дивергенция и покрай континенталния склон на Антарктида (придънни води), а също и от постъпващите от Червено море и Атлантическия океан (дълбочинни води). Подповърхностните води на дълбочина от 100 – 150 m до 400 – 500 m температура от 10° до 18 °C и соленост 35,0 – 35,7‰; междинните води на дълбочина от 400 – 500 m до 1000 – 1500 m температура от 4° до 10 °C и соленост 34,2 – 34,6‰; дълбочинните води на дълбочина от 1000 – 1500 m до 3500 m температура от 1,6° до 2,8 °C и соленост 34,38 – 34,78‰; придънните води на дълбочина под 3500 m на юг имат температура от -0,07° до -0,24 °C и соленост 34,37 – 34,69‰, а на север – около 0,5 °C и соленост 34,69 – 34,7‰ съответно.^[7]

Историята на изследванията на Индийския океан може да бъде разделена на 3 периода: от древните плавания со 1772 г., от 1772 до 1873 г. и от 1873.

Бреговете на Индийския океан са един от районите на разселване на древните народи и място на възникване на първите крайречни цивилизации. В древността, хората използват съдове с платна като джонки и катамарани за плавания при попътни мусони, от Индия до Източна Африка и обратно. 3500 години пр.н.е., египтяните водят оживена морска търговия със страните от Арабския полуостров, Индия и Източна Африка. Около 3500 години пр.н.е., страните от Месопотамия извършват морски походи до Арабия и Индия. През 6 век пр.н.е., финикийците, според гръцкия историк Херодот, извършват плавания от Червено море по Индийския океан до Индия и около Африка. През 6 и 5 век пр.н.е. персийски търговци пътуват от устието на река Инд до и по протежение на източното крайбрежия на Африка. В края на индийския поход на Александър Македонски през 325 г. пр.н.е., гърците, с огромен за времето си флот с пет хиляди души екипаж, в тежки условия на бури извършват многомесечно плаване между устията на реките Инд и Ефрат. Византийските търговци през 4 – 6 век проникват по море на изток в Индия, а на юг – в Етиопия и Арабия.^[14] От 7 век, арабските кораби започват интензивно изследване на Индийския океан. Те отлично разучават крайбрежията на Източна Африка, Западна и Източна Индия, островите Сокотра, Ява и Цейлон, посещават Лакадивските и Малдивските острови, островите Сулавеси, Тимор и много други.^[15]

В края на 13 век, венецианският пътешественик Марко Поло, при обратния си път от Китай преминава през Индийския океан от Малакския до Ормузкия пролив, посещавайки Суматра, Индия, Цейлон. Пътешествието е описано в неговата „Книга за разнообразието на света“, която оказва значително влияние върху мореплавателите, картографите и писателите от Средновековието в Европа.^[16]

Китайски джонки извършват походи покрай азиатските брегове на Индийския океан и достигат източните брегове на Африка (например седемте пътешествия на Чжън Хъ в периода 1405 – 1433 г.). През 1498 г., експедиция под ръководството на португалския мореплавател Васко да Гама, заобикаля Африка от юг, преминава покрай източния бряг на континента и достига Индия. В 1642 г. холандската източноиндийска компания организира експедиция от два кораба под командването на капитан Абел Тасман. В резултат на експедицията е изследвана централната част на Индийския океан и е доказано, че Австралия е континент. През декември 1771 и януари 1772 г. британската експедиция под командването на великия английски мореплавател Джеймс Кук първа пресича Южната полярна окръжност и достига на юг в Индийския океан до 67°15'ю.ш. Тя е първата експедиция, която доставя първия научен материал за хидрологията, метеорологията и океанографията на океана.^[14]

Вторият период се ознаменува с началото на дълбоководните изследвания проведени за първи път от Джеймс Кук през 1772 г., а след това продължени от други експедиции: Ото Коцебу на кораба „Рюрик“ (1818 г.), Пален на кораба „Циклон“ (1858 – 1859 г.) и др.

Третия период от изследването на Индийския океан се характеризира с проведените комплексни океанографски изследвания, като до 1960 г. те са се осъществявали на отделни кораби. От 1872 до 1876 г. (във водите на океана 1873 – 1874 г.) е проведена първата научна океанографска експедиция на английската ветроходно-парна корвета „Чалънджър“^[17] и са получени нови данни за състава на водите в океана, за растителността и животинските видове, за релефа на дъното, съставена е първата дълбоководна карта на океана и е събрана първата колекция от дълбоководни морски видове. Околосветската експедиция на руската ветроходно-винтова корвета „Витяз“ през 1886 – 1889 г. (във водите на океана 1886 г.) под ръководството на океанографа Степан Макаров провежда мащабна изследователска работа в Индийския океан.^[18] Голям принос в изследването на океана имат океанографските експедиции на германските кораби „Валкирия“ (1898 – 1899) и „Гаус“ (1901 – 1903), на английския кораб „Дискавъри II“ (1930 – 1951), съветския експедиционен кораб „Об“ (1956 – 1958) и други. В периода 1960 – 1965 г., под егидата на Междуправителствените океанографски експедиции към ЮНЕСКО, е проведена международната Индоокеанска експедиция. Тя е най-голямата от всички експедиции, работили някога в Индийския океан. Програмата на океанографските работи охваща наблюдения над почти целия океан, което способства за участието в изследванията на учени от близо 20 страни и множество изследователски съдове – „Витяз“, „А. И. Воейков“, „Ю. М. Шокалский“, немагнитната шхуна „Заря“ (СССР), „Натал“ (ЮАР), „Диамантина“ (Австралия), „Кистна“ и „Варуна“ (Индия), „Зулфиквар“ (Пакистан). В резултат на експедицията са събрани нови ценни данни по хидрология, хидрохимия, метеорология, геология, геофизика и биология на Индийския океан.^[19] От 1972 г. на американския кораб „Гломар Чалънджър“ се провеждат регулярни дълбоководни изследвания по изучаването на преноса на водни маси на голяма дълбочина и биоложки изследвания.^[20]

Много са богатствата на океана, използвани от хората – риба, скариди, раци, калмари. В крайбрежните райони се добива нефт – особено в Персийския залив, а също в района на остров Суматра и Северозападна Австралия, От дъното на океана се добиват калаени и манганови руди. Сред най-големите пристанища на брега на океана са Аден, Бомбай (Мумбай), Коломбо, Мадрас. В северната част на Индийския океан особено силно е развит морският транспорт. Чрез Суецкия канал се осъществяват оживени връзки с Европа. Огромни танкери от Персийския залив пренасят нефт до пристанищата на други континенти. Добивът на нефт и интензивния морски транспорт често водя до замърсяване на океанските води и до създаване на критична екологична обстановка.

Често в Аденски залив се наблюдава светене на водите. Промишленият риболов е предимно в западната част. В шелфа на северозападната част на Индийския океан (Персийски залив) е най-богатият с нефт район. В крайбрежните наслаги на полуостров Индостан, Шри Ланка, Западна Австралия се добиват редки метали. Индийският океан е важен в транспорта на петрол от района на Персийския залив и Индонезия към Китай, Австралия, Индия и Европа.

Районът около Оманския залив е известен с нападения над търговски кораби от страна на съвременни сомалийски пирати.

•  Австралия – Мелбърн, Аделейд, Пърт, Даруин
•  Бангладеш – Читагонг
•  Бахрейн – Манама
•  Джибути – Джибути
•  Египет – Суец
•  Еритрея – Масауа, Асеб
•  Израел – Ейлат
•  Източен Тимор – Дили
•  Индия – Калкута, Мадрас, Кочин, Мумбай
•  Индонезия – Медан, Паданг
•  Ирак – Басра
•  Иран – Абадан, Бандар Абас
•  Йемен – Аден
•  Йордания – Акаба
•  Катар – Доха
•  Кения – Момбаса
•  Коморски острови – Морони
•  Кувейт – Ел Кувейт
•  Мавриций – Порт Луи
•  Мадагаскар – Диего Суарес, Мадзунга, Тулеар, Форт Дофин, Манакара, Таматаве
•  Малайзия – Пинанг
•  Малдиви – Мале
•  Мианмар – Янгон, Моламяйн
•  Мозамбик – Мапуту, Бейра, Мозамбик
•  Обединени арабски емирства – Абу Даби, Дубай
•  Оман – Маскат
•  Пакистан – Карачи
•  Република Южна Африка – Порт Елизабет, Източен Лондон, Дърбан
•  Реюнион – Сен Дени
•  Саудитска Арабия – Дамам, Джида
•  Сейшелски острови – Виктория
•  Сомалия – Могадишо, Бербера
•  Судан – Порт Судан
•  Тайланд – Пхукет
•  Танзания – Дар ес Салам
•  Шри Ланка – Коломбо, Тринкомали

Цитирани източници

• Gotthold, Donald W et al. Indian Ocean: Bibliography. Clio Press, 1988. ISBN 1851090347. (на английски)
• Harper, Douglas. Online Etymology Dictionary // Online Etymology Dictionary. 2011. Посетен на 18 януари 2011. (на английски)
• Limits of Oceans and Seas. Special Publication No. 23 (PDF) // iho.shom.fr. International Hydrographic Organization, 1953. Архивиран от оригинала на 2012-12-02. Посетен на 18 март 2013. (на английски)
• Mathur, Anand. Indo-American Relations: Foreign Policy Orientations and Perspectives of P.V. Narasimha Rao and Bill Clinton. Scientific Publishers, 2003. ISBN 9788172333362. India occupies the central position in the Indian Ocean region that is why the Ocean was named after India (на английски)
• Indian Ocean // Merriam-Webster Dictionary Online. merriam-webster.com. Посетен на 7 юли 2012. ocean E of Africa, S of Asia, W of Australia, & N of Antarctica area ab 28,350,500 square miles (73,427,795 square kilometers) (на английски)
• Rais, Rasul Bux. The Indian Ocean and the Superpowers. Routledge, 1986. ISBN 9780709942412. (на английски)

• Световен океан

п б р Региони в света Африка Източна • Централна • Северна • Южна • Западна Америка Кариби • Централна • Латинска • Северна • Южна Азия Централна • Източна • Южна • Югоизточна • Западна Европа Централна • Югоизточна • Северна • Южна • Западна • Източна Океания Австралазия • Меланезия • Микронезия • Полинезия Полярни области Арктика • Антарктика Океани Тихи • Атлантически • Индийски  • Южен  • Северен ледовит