Тектонска плоча – Уикипедия

Тектонските плочи са големи участъци от земната кора, включително и под океаните, от типа на платформите, но с много по-млада възраст, където нагънатия фундамент (за разлика от щитовете) е покрит със седиментен чехъл със значителна мощност (1 – 16 km). Тектонските плочи обикновено са усложнени от многочислени и разнообразни структури – синеклизи, антиклизи, сводови издигания, падини и др. Първи, който въвежда термина тектонска плоча е немският геолог Едуард Зюс през 1885 г.^[1]

Тектонските плочи са в постоянно движение, предизвикано от физичните процеси, които протичат под земната кора, т.е. в мантията. Това явление е известно под термина Тектоника на плочите. Тази сила е основополагаща за формирането облика на повърхността на планетата Земя.

Тектониката на плочите се характеризира с „отдалечаване“ и „сближаване“. Отдалечаването се появява, когато две плочи се отдръпват една от друга и се формира нова кора, която излиза на повърхността. Сближаването се появява, когато две плочи се сблъскат и краят на едната се пъхне под другата, изчезвайки в земната мантия.

Земната повърхност е изградена от два типа земна кора; по-тънка, характерна за океанското дъно, която достига до 8 km дебелина, и по-масивна, изграждаща континентите, с дебелина до 40 km.