Дива свиня – Уикипедия

Дива свиня
♂ Дива свиня
Дива свиня
Природозащитен статут
LC
Незастрашен[1]
Класификация
царство:Животни (Animalia)
(без ранг):Вторичноустни (Deuterostomia)
тип:Хордови (Chordata)
(без ранг):Ръкоперки (Sarcopterygii)
(без ранг):Тетраподоморфи (Tetrapodomorpha)
(без ранг):Стегоцефали (Stegocephalia)
(без ранг):Амниоти (Amniota)
(без ранг):Синапсиди (Synapsida)
(без ранг):Терапсиди (†Therapsida)
(без ранг):Зверозъби влечуги (†Theriodontia)
клас:Бозайници (Mammalia)
(без ранг):Еутерии (Eutheria)
разред:Чифтокопитни (Artiodactyla)
семейство:Свиневи (Suidae)
триб:Suini
род:Свине (Sus)
вид:Дива свиня (S. scrofa)
Научно наименование
Linnaeus, 1758
Разпространение
Синоними
  • Sus nicobaricus Miller, 1902
Дива свиня в Общомедия
[ редактиране ]

Дивата свиня (Sus scrofa) или евразийска дива свиня е бозайник от разред Чифтокопитни. Родоначалник е на домашната свиня. Среща се и в България.[2]

Физическа характеристика

[редактиране | редактиране на кода]
Страничните пръсти са добре развити
  • Дължина на тялото: до 205 cm
  • Височина: до 120 cm
  • Тегло до 350 kg

Има късо и масивно тяло, предната част е по-силно развита от задната. Главата е голяма и масивна. Муцуната и е силно източена напред във формата на зурла, очите са малки, с добре развити уши. Кучешките зъби (т. нар. глиги или бивни) у мъжкия (глиган) са силно развити и излизат извън устата, представлявайки добро средство за защита. Страничните втори и пети пръст са добре развити.

Космената покривка представлява рядка и груба четина. През зимата между нея се развиват мека и гъста козина. Окраската варира от тъмнокафява до сива, индивидуално и в зависимост от географското разпространение

Разпространение и местообитание

[редактиране | редактиране на кода]
S. scrofa cristatus

Естественият ареал обхваща Европа и Азия до около 55° с. ш., и Северна Африка. Интродуцирана е в Северна (в началото на 20 век) и Южна Америка, Австралия, Нова Гвинея и Нова Зеландия. В България е разпространена из цялата страна.

Дивата свиня има много разнообразни местообитания, от морското равнище до алпийската зона: полупустини, широколистни гори, степи, дъждовни тропически гори и обработваеми земи. Най-често се среща в гъсти тръстикови масиви и храсталаци покрай брегове на влажни зони и в гори по планински склонове. Дивата свиня е хищник, който често се среща в горите.

Към 2012 г. в България има близо 80 000 индивида.[3].

Начин на живот и хранене

[редактиране | редактиране на кода]

Води стаден начин на живот, като образува малки групи. Съставени са от няколко женски и техните малки. Зрелите мъжки живеят усамотено. Активността е от 40 до 65 % от денонощието.

Може да стане жертва на много хищницивълк, мечка, рис, тигър. Поради по-малкия си размер лисицата, дивата котка и бухала са заплаха само за малките.

Дива свиня в зоологическата градина в София.

Продължителността на живота е 10—12 г.

Дивата свиня е всеядно животно. Хранителният спектър е изключително широк – корени, грудки, жълъди, плодове, мърша, червеи, охлюви, насекоми, жаби, костенурки, мишевидни гризачи и др. Обикновено се храни през нощта. Майката кърми и защитава малките си докато пораснат.

Размножаване и развитие

[редактиране | редактиране на кода]
Женска с малките си

Размножава се от ноември до януари. Бременността трае 4 месеца, след което ражда 3—6 малки. Женските се отделят от групата си за да родят и след това се присъединяват отново заедно с малките си. До тримесечната си възраст имат сиво-червеникава окраска с надлъжни жълти ивици. Половата зрялост настъпва на 2 години, а пълното развитие, на 5–6 г.

Взаимоотношение с човека

[редактиране | редактиране на кода]

Дивата свиня е популярен ловен обект. Освен месото се използват мазнината и кожата. В някои райони нанася щети на зеленчуковите и житните култури.

  1. Sus scrofa (Linnaeus, 1758). // IUCN Red List of Threatened Species. International Union for Conservation of Nature. Посетен на 2 януари 2023 г. (на английски)
  2. Oliver, W. & Leus, K. Sus scrofa // IUCN Red List of Threatened Species. International Union for Conservation of Nature, 2008. Посетен на 30 октомври 2010. (на английски)
  3. БТА. Нетипични видове птици наблюдавани край София // Вести.бг. Посетен на 28 май 2012.
  • Марков, Георги. Бозайници. Наука и изкуство. София, 1988, с. 230
  • Пешев, Цоло, С. Симеонов. Атлас по зоология. Гръбначни животни. Просвета. София, 1993, ISBN 954-01-0204-9, с. 325