Битоля – Уикипедия

Битоля
Битола
— град —
Знаме
      
Герб
Широк сокак – главната улица на Битоля
Широк сокак – главната улица на Битоля
Битоля
41.0319° с. ш. 21.3347° и. д.
Битоля
Северна Македония
41.0319° с. ш. 21.3347° и. д.
Битоля
Страна Северна Македония
РегионПелагонийски
ОбщинаБитоля
Географска областПелагония
Площ422,39 km²
Надм. височина615 m
Население69 287 души (2021)
КметНаташа Петровска (СДСМ)
Пощенски код7000
Телефонен код(+389) 047
МПС кодBT
Официален сайтwww.bitola.gov.mk
Битоля в Общомедия

Битоля (на местния говор: Битола, на македонска литературна норма: Битола; на сръбски: Битољ или Bitolj; на гръцки: Μοναστήρι; на турски: Manastır; на албански: Manastiri; на арумънски: Bitule, Bituli) е град в югозападната част на Северна Македония, център е на община Битоля. Градът е трети по големина в страната, след столицата Скопие и Куманово. Градът има население от 70 470 души (към 31 декември 2020 г.).

География

[редактиране | редактиране на кода]

Градът е разположен на река Драгор в източната част на котловината Пелагония в подножието на планината Баба (Пелистер). Климатът му се характеризира като преходен, между континентален и средиземноморски.

История

[редактиране | редактиране на кода]

Етимология

[редактиране | редактиране на кода]

Градът се споменава в Болонския псалтир: срѣдѣ града вь бытоли.[1] Името произлиза от старобългарското , манастир, осмислено с глагола и наставка -, която преминава в по-познатата -оль, а началната гласна е изчезнала, тъй като е схваната като предлог (в)о.[1][2] Името е споменато в Битолския надпис на цар Иван Владислав като Битола. Средновековните гръцки форми са Βουτέλιον, Вутелион или Βιτώλια, Витолия. Модерната гръцка форма Μοναστήρι, от която произлизат турската форма Manastır (на османски турски: مناستر) и албанската Manastır, е калка на българското име.

Хераклея

[редактиране | редактиране на кода]
 Основна статия: Хераклея Линкестис

В Античността днешна Битоля е важен град, наречен Хераклея Линкестис (на латински: Heraclea Lyncestis; на гръцки: Ηράκλεια Λυγκηστίς), най-северният град в Древна Македония. (Някои гръцки археолози смятат, че Хераклея Линкестис е била разположена на мястото на днешен Лерин.)

Средновековие

[редактиране | редактиране на кода]
 Основна статия: Битоля (средновековен град)

През IV и V век е седалище на епископи и митрополити, които взимат участие в църковни събори. По-късно градът е населен от славяни. В Битолския надпис на цар Иван Владислав градът е споменат като Битола и от 1016 до 1018 г. е столица на България. За пръв път гръцкото име Манастир, превод на българското Обител, се споменава в документ от XI век.

В Османската империя

[редактиране | редактиране на кода]
 Основни статии: Битолска българска община и Битолска гръцка община
Българки на пазара в Битоля, литография от средата на XIX век
Драгор и Исак Челеби джамия в Битоля, гравюра от XIX век

През 1395 година градът е завладян от Османската империя, която го прави главен военен и търговски център.

В 1591 година венецианският посланик Лоренцо Бернардо пътува за Цариград през Македония и оставя любопитно описание на Битоля:

„ ...пристигнахме в Монастерио..., град в България с голямо население. Казват, че има 1500 къщи, 200 от които са еврейски. Градът няма стени, нито санджакбей. Има тимар на великия везик, който получава от Битоля доход от 20 товара аспри. Има кадия и обилие от зърно. Също така е търговски център за восък, вълна и кожи...[3] “

В 1738 година населението на Битоля, както на всички важни градове в европейската част на Османската империя, е преобладаващо турско.[4]

Гръцкият просвещенец Атанасиос Псалидас пише в своята „География“ (1818 – 1822):

„ Битолия, който се нарича още и Монастир, е град в Долна Македония, многолюден и с невежо население, обитаван от българи, турци, власи и евреи.[5] “

В 1832 година Дейвид Ъркърт пише относно строежа на нови църкви „Самият Велик везир подписа 80 000 пиастри за издигането на една от тях в Монастир“.[6]

В 1845 година руският славист Виктор Григорович минава през града и в 1848 година описва Битоля в книгата си „Очерк путешествия по Европейской Турции“ така:

„ Битоля (Монастир, Толи Монастир) лежи на западния край на обширна долина, наричана от българите Овче поле Битолско...[7] В Битоля, освен голямото количество войници, разположени в казармите (кишли), построени от българите, живеят българи, македоновласи и албанци. Казаха ми, а и сам видях, че българите са мнозинство, но, ако не бъркам в наблюденията си, власите в този град и в съседното Кичево (на картите Кричево) със своето неутрално отношение са придобили силно влияние.[8] “

В 1856 – 1857 година Панайотис Аравантинос пише за Битоля:

„ В Пелагония е разположен новият град Битоля, наричан още и Монастир, населен от 20 000 души... Неговите християнски жители говорят главно български език.[9] “

През XIX век редица европейските държави откриват в Битоля дипломатически представителства: през 1851 – австрийско вицеконсулство, през май 1852 година – британско консулство, по-късно – гръцко, а през май 1861 година – руско консулство.[10] През 1872 година австро-унгарският консул в Битоля Петер Окули отбелязва, че градът е населен от 29 900 жители, от които над 14 300 души са българи, а българският език е най-популярният. Останалите жители са албанци, евреи, турци, власи и цигани.[11] Александър Синве („Les Grecs de l’Empire Ottoman. Etude Statistique et Ethnographique“), който се основава на гръцки данни, в 1878 година пише, че в Битоля (Bitolia) живеят 23 400 гърци.[12] В „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на населението от 1873 година, Битоля е посочен като град с 6000 жители мюсюлмани, 17 000 жители българи, 2800 власи, 1000 албанци и 2500 евреи.[13]

Българско възраждане

[редактиране | редактиране на кода]
Кръщелно от Битолската гръцка община, 1902 година
Старата битолска извънградска църква „Света Неделя“

Борбата за българско църковно отделяне от Цариградската патриаршия започва около 1864 година с водещи дейци доктор Константин Мишайков и Димитър Робев. Българско училище в града е отворено в учебната 1865/1866 година със съдействието на Васил Манчев, който е и първият учител. Скоро обаче под натиска на митрополит Партений училището е затворено, а Манчев прогонен от града. След това под натиск на битолските българи в гръцкото училище е установен и български учител. Българската община успява да овладее църквата „Света Неделя“, с чиито приходи е издържано българското училище. Учител в училището две години е Райко Жинзифов, по-късно Димитър Македонски, а след него една година Вълко (Лука) Нейчов. В 1880/1881 година българското училище прераства в четирикласно с учители Григор Пърличев, Димитър Узунов, Тодор Танев и Пантелей Баджов.[14] По-късно е открито и българско девическо IV-класно училище.

„Монастиръ или по турски Манастирь, а отъ българскитѣ селени нареченъ Битоля, е главния градъ на вилаета. Като такъвъ, той е сѣдалище на турскитѣ чиновници и главно военно срѣдище. Тукъ се намиратъ и консулствата на Гърция, Руссия, Англия, Австро-Унгария, тази послѣднята се застѫпа и за германскитѣ интереси; Сърбия има по нѣкога консулство, а не отдавна е открито и ромѫнско консулато. Населението расте постоянно, особенно чрѣзъ придохожданието на мохамеданци отъ Босна и България, които се и наричатъ мохаджири (бѣглеци). Числото на жителитѣ надминава 50,000. Тѣ принадлежатъ на разни националности. Да се дадатъ точни числа е невъзможно.

Главната маса отъ населението образуватъ Българетѣ, 20,000 на брой...[15] Слѣдъ българетѣ въ Битоля по число идатъ турцитѣ, които сѫ 18,000 (безъ гарнизона), състоящи се отъ турци, мохаджири и албанци.

Власитѣ сѫ нѣщо около 8,000 души, споредъ изброяванието на австрийския консулъ господинъ Погачеръ, който се е занимавалъ доста сериозно съ статистиката. Власитѣ сѫ надошли тука главпо отъ разваленитѣ градове: Мускополье, Николица и Линотопе, въ послѣдньо врѣме придохаждатъ сѫщо и отъ Крушево. Моето уцѣнение, което произлиза отъ влашки източникъ, е 13,000 души, но е, дѣйствително, твърдѣ увеличено. За едно погърчвание на тѣзи власи, както ни прѣдава Гопчевичъ, не може да става и дума; на всѣкѫдѣ изъ влашкитѣ фамилии се говори влашки, а не гръцки, а даже въ Атина, дѣто се срѣщнахъ съ едно множество студенти отъ Битоля, тѣзи послѣднитѣ си служеха съ влашкия езикъ по между си, макаръ да бѣха проникнати съ гръцки идеи. Ако става смѣсвание между бьлгаре и власи, което чето се срѣща въ Битоля, тогава ще се говори непрѣмѣнно само български, който езикъ обикновенно се упорѣбява въ Битоля, и той ще има първенството, все едно да ли бащата е българинъ или пъкъ майката е българка.[16]

Едвамъ сега въ най-ново врѣме гръцкия езикъ подкача да си пробива пѫть въ влашкитѣ и албански фамилии и то благодарение на училищата и забавачницитѣ. Гръцкия елементъ се прѣдставлава отъ малко фамилии, но гръцката партия е доста силна и се прѣдставлява на първо мѣсто отъ власи, послѣ идатъ българетѣ и едно малко число албанци. Тази партия е по-силна и отъ българската, когато пъкъ ромѫнската пропаганда не е направила още никакъвъ успѣхъ.

Числото на испанскитѣ евреи възлиза на 4,000 души. Тѣ сѫ повечето бѣдни занаятчии, работници и хамали; само малко фамилии сѫ богати. Азъ се запознахъ съ единъ испански евреинъ, които е билъ испратенъ въ Германия отъ турското правителство, за да слѣдва по земледѣлието, и който отдавна се бѣше настанилъ въ Битоля; за да образува единъ земледѣлчески чифликъ, но за която цѣль не сѫ му отпуснали нужднитѣ срѣдства. Той ми каза, относително тамкашнитѣ евреи, че сѫществува голѣма разлика между тѣхъ и солунскитѣ евреи. Солунскитѣ били интелигентни, работни, отлични търговци, когато евреитѣ въ Битоля били лениви, невѣжи и потънали въ каль и бѣдность. Менѣ ми се струва, че тази присѫда е твърдѣ остра, защото евреитѣ занаятчии сѫ хора прилежни и се задоволяватъ съ твърдѣ малко.

И числото на циганетѣ не е незначително; но поради постоянното имъ придохаждание и излизание изъ града не може да се опрѣдѣли точно. Тѣ сѫ прѣди всичко музиканти, кошничари, ковачи и матрапази или посрѣдници при продаванието...[17]

Ясно е, че въ такъвъ градъ, населенъ отъ разни националности, и говора ще бѫде различенъ; турския и българския езици сѫ почти еднакво распространени. Власитѣ, особенно мѫжетѣ, могатъ да говорятъ освѣнъ майчиния си езикъ, но още български и гръцки, повечето отъ тѣхъ говорятъ сѫщо турски и албански, а мнозина разбиратъ, па даже и добрѣ знаятъ еврейски, защото иматъ много общи или подобни думи. Твърдѣ обикновенно нѣщо е въ дружествата да се употрѣбяватъ сѫщеврѣменно много езици... Заповѣдитѣ къмъ прислугата се даватъ всѣкога на български езикъ; при посѣщение се придържатъ повече къмъ гръцкия езикъ, който езикъ се продава като такъвъ на образовани хора. Въ Битоля се говори добрѣ гръцки, по-добрѣ отколкото въ повече градове въ Гърция, или по-добрѣ да кажа съгласно литературното нарѣчие. За добрия езикъ се грижи прѣди всичко училището. Гръцката гимназия се посѣщава отъ много ученици и има добри учители, сѫщото е и съ дѣвическото училище, чието здание сѫ го подарили братя Пиника; тази фамилия живѣе въ Египетъ. Друга една влашка фамилия въ Букорещъ, именно Мушико, е дала 20,000 дукати за мѫжското училище въ Битола и 8,000 дукати за едно женско училище въ Плаца.

Въ Битоля най-добрия крѫгъ власи и българе пращатъ[18] дѣцата си въ тѣзи училища. Въ послѣднитѣ години българетѣ положиха голѣми усилия, но затова пъкъ постигнаха и голѣми успѣхи, така щото съ врѣме тѣ ще надминатъ гръцкото училище. Ромѫнската гимназия се посѣщава отъ дѣца, идещи исключително отъ вънъ, отъ Битоля сѫ съвсѣмъ малко, когато пъкъ дѣвическото училище напрѣдва. Сѫщо и турцитѣ иматъ своя гимназия, а евреитѣ иматъ само основно училище, което се намира въ лошо положение. Дѣцата на богатитѣ еврейски фамилии посѣщаватъ гръцкото училище, а нѣкои отъ тѣхъ посѣщаватъ и ромѫнсѫото дѣвическо училище.

Освѣнъ националната пропаганда училищата гонятъ и религиозна. Тукъ има една американска мисия, която притежава една хубава кѫща, дѣто се въспитаватъ и учатъ нѣкои български и албански момичета въ протестанската вѣра, къмъ работа и кѫщовность; послѣ има лазаристи, които иматъ особенно влияние върху ромѫнското училшце, което е едно сѫщественно припятствие за развитието на училището, тъй като на православния христианинъ нищо не е толкозъ ненавистно, колкото католика.“[19]

Манифестация след Младотурската революция в Битоля, 1908 г.

Между 1896 и 1900 година 55 къщи от града преминават под върховенството на Българската екзархия.[20]

Според българския географ Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) в началото на XX век Битоля има 37 000 жители, както следва: 10 000 българи християни, 10 500 турци, 1500 арнаути мохамедани, 7000 власи, 5500 евреи, 2000 цигани и 500 от други народности.[21] Броят на българското население към началото на века продължава да нараства, благодарение и на зачестилите преселвания от районите на Прилеп, Велес, Ресен, Охрид, Кичево и Дебър.[22]

На Етнографската карта на Битолския вилает на Картографския институт в София от 1901 година Битоля има 5972 къщи, от които 1600 къщи българи, 1775 къщи турци, 1397 къщи албанци, 700 къщи власи и 500 къщи израелити.[23]

Християнските жители на града са разделени в конфесионално отношение. Според статистиката на секретаря на Българската екзархия Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 година християнското население на Битоля се състои от 8844 българи екзархисти, 6300 българи патриаршисти гъркомани, 72 българи патриаршисти сърбомани, 36 българи протестанти, 100 гърци, 7200 власи, 120 албанци и 120 цигани. В града има 10 основни и 3 средни български училища, 7 основни и 2 средни гръцки, 2 основни и 2 средни румънски и 1 основно и 2 средни сръбски.[24]

През 1903 година Битоля е център на Илинденското въстание. На Битолския конгрес през 1908 г. албанците решават да въведат латинската азбука. Същата година през месец юли местното население, съставено от българи, гърци, власи, мюсюлмани и евреи, ратифицира новата младотурска конституция.[25]

В Сърбия, Югославия и Северна Македония

[редактиране | редактиране на кода]

През ноември 1912 година, по време на Балканската война, северозападно от града се провежда Битолската битка, в която сърбите удържат победа и окончателно изтласкват османските войски от Македония. При избухването на Балканската война сто четиридесет и един души от Битоля са доброволци в Македоно-одринското опълчение.[26] През януари 1914 година сръбските окупатори убиват в града и околностите му 35 българи. На 3 февруари същата година са убити дошлите да извадят паспорти за България леринчани Андрей Попмарков и Васил Илиев, а на 7-и същия месец жената на Христо Бумбашир е застреляна от сръбски окупационни войници, защото се противопоставила на опита им да я изнасилят. До началото на март в града са изнасилени от сръбските окупатори 82 девойки. На минаване през града в същия месец мобилизираните в сръбската войска местни младежи запяват Ботевия „Хаджи Димитър“ и изпращачите заплакват. Сръбските офицери се нахвърлят върху „бугарашите - новобранци“, които за наказание са заключени в „Белите казарми“. На 3 декември от сръбските окупатори са заловени 80 местни българи, обвинени в планиране на дезертьорство, няколко от които са пребити до смърт, а още 30 са застреляни.[27]

Битоля е в Сърбия от ноември 1912 г. до ноември 1915 г. На 21 ноември 1915 г. в града влиза 2-ра Българска армия. Българските части остават в града точно една година. На 19 ноември 1916 г. Битоля е окупиран от френско-сръбските войски, като местното население им оказва съпротива. Българската армия се оттегля на височините северно от града и остава там до края на войната през 1918 г. Като прифронтов град Битоля е силно разрушен.

Българските войски навлизат в Битоля на 20 април 1941 г.

Поне 28 души родом от Битоля, в редиците на българската армия, загиват на фронта във войните за национално обединение на България.[28]

След войната Битоля е върната на Сърбия. От 1941 до 1944 г. по време на българското управление във Вардарска Македония отново е администриран от българските власти. След войната е в рамките на Югославия, а след разпаднето ѝ – в Северна Македония. В края на 1944 са осъдени на смърт 7 будни местни българи начело с Михаил Михайлов, Петър Гинев и други.[29] През 1957 е разкрита нелегална организация за съпротива против македонизма, създадена от 50-годишния местен колар Методи Коларов. Арестувани са той, 24 – 25-годишният му син Никола и още 18 души от града и околията, но в нея са били въвлечени повече хора. При опит да бъде наказан със смърт един от палачите на местните българи в Македония, организацията е разкрита. Методи Коларов е разстрелян, а синът му е осъден на 15 години строг тъмничен затвор.[30] През 2001 година в града има размирици между албанци и македонци.

Население

[редактиране | редактиране на кода]

Според преброяването от 2002 година Битоля има 74 550 жители.[31] Преброяването през 2021 година отчита 69 287 жители.[32]

Саат кула
Националност Всичко
македонци 66 038
албанци 2360
турци 1562
роми 2577
власи 997
сърби 499
бошняци 20
други 497

Забележителности, култура и образование

[редактиране | редактиране на кода]

Към началото на ХХ век в Битоля има 4 православни църкви и един параклис, 37 джамии, католическа и протестантска църква и три еврейски богомолни. От джамиите най-видна е Исак Челеби джамия на Битпазар от XVI век. От същото време е и Хайдар Кади джамия, строена от Синан.[22] От османско време са покритият пазар в центъра и старата чаршия. Днес често посещавани са църквата „Света Богородица“, строена през 1875 година, и католическият храм „Пресвето сърце Исусово“.

Най-старият театър в Северна Македония от XIX век – Народен театър - Битоля.

В града се намира къща музей „Гоце Делчев“, посветена на водача на ВМОРО Гоце Делчев.

Университет „Климент Охридски“ с около 5000 студенти.

Филмов фестивал.

Други

[редактиране | редактиране на кода]

На Битоля е наречена улица в квартал „Белите брези“ в София (Карта).

Личности

[редактиране | редактиране на кода]
 Основна статия: Битолчани

Побратимени градове

[редактиране | редактиране на кода]

Вижте също

[редактиране | редактиране на кода]

Литература

[редактиране | редактиране на кода]

Бележки

[редактиране | редактиране на кода]
  1. ↑ а б Георгиев, Владимир и др. Български етимологичен речник, Том I (А — З). София, Издателство на Българската академия на науките, 1971. с. 50.
  2. ↑ Room, Adrian. Placenames of the world: origins and meanings of the names for 6,600 countries, cities, territories, natural features, and historic sites. 2nd. Jefferson, N.C., McFarland & Company, Inc., 2006. ISBN 0-7864-2248-3. с. 60.
  3. ↑ Bernardo, Lorenzo. Journey of the Venetian Ambassador, архив на оригинала от 22 март 2013, https://web.archive.org/web/20130322124223/http://www.albanianhistory.net/texts16-18/AH1591.html, посетен на 19 юни 2009 
  4. ↑ Лео, Мишел. България и нейният народ под османска власт: през погледа на англосаксонските пътешественици (1586 – 1878). София, ТАНГРА ТанНакРа, 2013. ISBN 9789543781065. OCLC 894636829. с. 129; 133 – 134.
  5. ↑ Данова, Надя. България и българите в гръцката книжнина : XVII – средата на XIX век. София, Парадигма, 2016. ISBN 978-954-326-270-0. с. 238.
  6. ↑ Лео, Мишел. България и нейният народ под османска власт: през погледа на англосаксонските пътешественици (1586 – 1878). София, ТАНГРА ТанНакРа, 2013. ISBN 9789543781065. OCLC 894636829. с. 161 – 167.
  7. ↑ Очеркъ путешествія по Европейской Турціи (съ картою окресностей охридскаго и преспанскаго озеръ) Виктора Григоровича. Изданіе второе. Москва, Типографія М. Н. Лаврова и Ко, 1877. с. 94.
  8. ↑ Очеркъ путешествія по Европейской Турціи (съ картою окресностей охридскаго и преспанскаго озеръ) Виктора Григоровича. Изданіе второе. Москва, Типографія М. Н. Лаврова и Ко, 1877. с. 96.
  9. ↑ Αραβαντινός, Παναγιώτης. Χρονογραφία της Ηπείρου των τε ομόρων ελληνικών και ιλλυρικών χωρών διατρέχουσα κατά σειράν τα ευ αυταίς συμβάντα από του σωτηρίου έτους μέχρι του 1854 περιέχουσα και τοπογραφικόν πίνακα πάσης της Ηπείρου / συνταγμένη υπό Π.Α.Π. Β΄ σελ. 127.
  10. ↑ Паскалева, Виржиния, подбор и редакция. Македония през погледа на австрийски консули 1851 – 1877/78, том Ι (1851 – 1865). София, Македонски научен институт, 1994. ISBN 954-8187-07-8. с. 17, 20, 41, 43, 65, 143 – 144.
  11. ↑ Паскалева, Виржиния, подбор и редакция. Македония през погледа на австрийски консули 1851 – 1877/78, том Ι (1851 – 1865). София, Македонски научен институт, 1994. ISBN 954-8187-07-8. с. 29.
  12. ↑ Synvet, A. Les Grecs de l'Empire ottoman: Etude statistique et ethnographique. 2me edition. Constantinople, Imprimerie de «l'Orient illustré», 1878. p. 57. (на френски)
  13. ↑ Македония и Одринско: Статистика на населението от 1873 г. София, Македонски научен институт – София, Македонска библиотека № 33, 1995. ISBN 954-8187-21-3. с. 106 – 107.
  14. ↑ Шоповъ, А. Изъ живота и положението на българитѣ въ вилаетите. Пловдивъ, Търговска Печатница, 1893. с. 279 – 280.
  15. ↑ Вайгандъ, Густавъ. Аромѫне: Етнографическо-филологическо-историческо издирвания на тъй наречения народъ македоно-ромѫне или цинцаре. Варна, Издание на П. Хр. Генковъ, 1899. с. 9.
  16. ↑ Вайгандъ, Густавъ. Аромѫне: Етнографическо-филологическо-историческо издирвания на тъй наречения народъ македоно-ромѫне или цинцаре. Варна, Издание на П. Хр. Генковъ, 1899. с. 10.
  17. ↑ Вайгандъ, Густавъ. Аромѫне: Етнографическо-филологическо-историческо издирвания на тъй наречения народъ македоно-ромѫне или цинцаре. Варна, Издание на П. Хр. Генковъ, 1899. с. 11.
  18. ↑ Вайгандъ, Густавъ. Аромѫне: Етнографическо-филологическо-историческо издирвания на тъй наречения народъ македоно-ромѫне или цинцаре. Варна, Издание на П. Хр. Генковъ, 1899. с. 12.
  19. ↑ Вайгандъ, Густавъ. Аромѫне: Етнографическо-филологическо-историческо издирвания на тъй наречения народъ македоно-ромѫне или цинцаре. Варна, Издание на П. Хр. Генковъ, 1899. с. 13.
  20. ↑ Шалдевъ, Хр. Екзархъ Йосифъ I за задачата на Екзархията следъ 1887 год. // Илюстрация Илиндень 9 (79). Илинденска организация, Ноемврий 1936. с. 1.
  21. ↑ Кѫнчовъ, Василъ. Македония. Етнография и статистика. София, Българското книжовно дружество, 1900. ISBN 954430424X. с. 236.
  22. ↑ а б К. Рачев. Западна Македония. С., 1925, с. 11.
  23. ↑ Етнографска карта на Битолскиот вилает (каталози на населби, забелешки и карта во четири дела). Скопје, Каламус, 2017. ISBN 978-608-4646-23-5. с. 11. (на македонска литературна норма)
  24. ↑ Brancoff, D. M. La Macédoine et sa Population Chrétienne : Avec deux cartes etnographiques. Paris, Librarie Plon, Plon-Nourrit et Cie, Imprimeurs-Éditeurs, 1905. p. 166 – 167. (на френски)
  25. ↑ „Exhibition of Ottoman civilization in the Balkans“, стр.35 // Архивиран от оригинала на 2020-11-25. Посетен на 2010-05-11.
  26. ↑ Македоно-одринското опълчение 1912 - 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 830.
  27. ↑ Цочо В. Билярски, Македонски Мартиролог, София, 2005 г., стр. 68 - 70, 72, 93
  28. ↑ ДВИА, ф. 39
  29. ↑ Църнушанов, Коста. Македонизмът и съпротивата на Македония срещу него. София, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 1992. с. 324.
  30. ↑ Църнушанов, Коста. Македонизмът и съпротивата на Македония срещу него. София, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 1992. с. 325 -326.
  31. ↑ Министерство за Локална Самоуправа. База на општински урбанистички планови, архив на оригинала от 15 септември 2008, https://web.archive.org/web/20080915015002/http://212.110.72.46:8080/mlsg/, посетен на 14 декември 2007 
  32. ↑ Total resident population of the Republic of North Macedonia by ethnic affiliation, by settlement, Census 2021 // База на податоци МакСтат.
Столици на България
Онгъл (668–681) • Плиска (681–893) • Преслав (893–972) • (Скопие (972–991)?)  • Преспа (991–997) • Охрид (997–1016) • Битоля (1016–1018)
Търновград (1185–1393), (1598) и (1878–1879) • Никопол (1393–1395) • Видин (1371–1422)
София (1879–днес)
     Портал „Македония“         Портал „Македония“    
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Битоля&oldid=12348678“.