Австро-Унгария – Уикипедия

Австро-Унгарска империя Österreich-Ungarn / Osztrák-Magyar Monarchia
— лична уния и монархия —
1867 – 1918
Знаме        Герб
Девиз: Indivisibiliter ac inseparabiliter („Неделимо и Неразделно“)
Химн: Gott erhalte, Gott beschütze
Австро-Унгария в навечерието на Първата световна война
Континент	Европа
Столица	Виена Будапеща
Най-голям град	Виена
Официален език	немски език унгарски език
Неофициален език	12 езика хърватски, словашки, румънски, чешки, италиански, полски, русински, ромски, сръбски, словенски, идиш и украински
Религия	католицизъм Протестантство Източнокатолическа църква
Форма на управление	конституционна дуалистична монархия
Династия	Хабсбург-Лотаринги
Император-Крал
1867 – 1916	Франц Йосиф
1916 – 1918	Карл I
Министър-председател
1867 – 1871	Дюла Андраши (първи)
1918	Янош Хадик (последен)
История	Нов империализъм
Съглашение от 1867 г.	30 март 1867 г.
Двоен съюз	7 октомври 1879 г.
Босненска криза	6 октомври 1908 г.
Сръбска кампания	28 юли 1914 г.
Революция на астрите	31 октомври 1918 г.
Площ
Общо (1905 г.)	621 538 km2
Население
Преброяване	51 390 223 (1910 г.)
Валута	Австро-унгарски гулден
Предшественик Австрийска империя Наследник Първа австрийска република Кралство Унгария Първа чехословашка република Втора полска република Кралство на сърби, хървати и словенци
Днес част от	Австрия  Словакия  Унгария  Румъния  Чехия  Украйна  Словения  Черна гора  Босна и Херцеговина  Полша  Сърбия  Италия  Хърватия
Австро-Унгарска империя в Общомедия

Австро-Унгария (на немски: Österreich-Ungarn; на унгарски: Osztrák-Magyar Monarchia) е историческа дуалистична монархия, състояща се от две части – Представените в Имперското събрание кралства и земи (на немски: Im Reichsrat vertretenen Königreichen und Ländern) и Земите на светата маджарска корона (на унгарски: A Magyar Szent Korona Országai). За по-кратко неформално са използвани наименования на двете части, разделени от река Лейта – Цислейтания ("земите отсам Лейта) и Транслейтания („земите оттатък Лейта“).

Австро-Унгария е съвкупност от територии, известни като „коронни земи“ (Kronenländer), обединени в персонална уния в лицето на монарха от династията на Хабсбургите. Просъществува от 1867 г., когато Унгария получава широка автономия в рамките на империята, до края на Първата световна война, когато търпи поражение и се разпада през 1918 г.

Австро-Унгария е втората по големина държава в Европа след Руската империя и трета по население след Руската и Германската империя.

Австро-Унгария се появява през 1867 г. в резултат на реформата на Австрийската империя, която започва своята история през 14 век. Дуалистичната монархия представлява конгломерат от различни територии с различни политически подсистеми, придобити от Хабсбургите чрез войни и бракове и обединява единадесет различни етнически групи. Двете най-многобройни националности, германци и унгарци, съставляват по-малко от половината от населението (съответно 12 и 10%).^[1]

Населението на Австро-Унгария е около 40 млн. жители през 1890 г. и достига до 50 млн. през 1914 със средногодишен естествен прираст през този период от около 500 000 души годишно. Същевременно ежегодно емигрират около 250 000 души.^[2]

Още през 1867 г. е постигнат компромис, наричан Изравняване (на немски: Ausgleich; на унгарски: kiegyezés), за общите правила на управление. Изравняването означава, че държавата оттук насетне е съставена от две равностойни политически образувания в персонална уния. Монархът остава император на австрийските земи и крал на унгарските и заедно със съветници ръководи външната политика и общите армия и флот. Но двете половини имат отделни парламенти, отделни правителства, отделни бюджети и дори отделни армии (Ландвер в Австрия и Хонведи в Унгария). Двамата премиери и тримата общи министри на външните работи, войната и финансите образуват Министерски съвет, докато представители на парламентите разискват заедно в орган, наречен Делегациите. Парламентът на Австрия има долна камара – Райхсрат – избирана от всички пълнолетни мъже. Унгарският парламент е избиран от силно ограничена избирателна система само от етнически унгарци. В същото време в рамките на унгарското кралство хърватите имат свое отделно събрание със силно ограничени функции.^[1] Дуалистичната система се отразява и на външната политика, като и двамата премиери трябва да бъдат консултирани по важните въпроси.

Във външнополитическо отношение през 80-те години на 19 век Австро-Унгария е част от Съюз на тримата императори заедно с Германия и Русия, но той бързо престава да действа.

В началото на 20 век Австро-Унгария внася и изнася най-много стоки от и към Германската империя и зависи икономически от нея.^[2]

На север Австро-Унгария граничи със Саксония, Прусия и Руската империя, на изток – с Румъния и Русия, на юг – с Румъния, Сърбия, Османската империя, Черна гора, Италия и Адриатическо море, а на запад – с Италия, Швейцария, Лихтенщайн и Бавария. (През 1871 г. Саксония, Прусия и Бавария влизат в състава на Германската империя).

Империята в политическо отношение се дели на две половини. Кралствата и земите, представени в Имперското събрание, неформално наричана Цислейтания, е австрийската част на дуалистичната монархия. Управлявана е от Имперското събрание (на немски: Reichsrat), заседаващо във Виена. Земите на свещената маджарска корона, неформално наричани Транслейтания – са унгарската част на дуалистичната монархия и са управлявани от Унгарското национално събрание (на унгарски: Magyar Országgyűlés), заседаващо в Будапеща.

В административно отношение Австро-Унгария се дели на следните съставни части:

В Босна и Херцеговина Австро-Унгария се намесва след Берлинския договор от 1878 г., като въвежда окупационен режим под претекст да се въдвори мир и ред след размириците в двете области през 1875 – 1878 г. Османският султан си запазва на хартия суверенитета, което е потвърдено с двустранна конвенция през април 1879 г. Още в края на същата година и в началото на 1880 обаче Австро-Унгария включва Босна и Херцеговина в своите митнически граници и в данъчната си система. Управлението е поставено под пряк контрол от финансовото министерство във Виена. През 1881 г. е въведена военна повинност за местното население, което води до въоръжено въстание в Херцеговина в началото на 1882 г.^[6]

Начело на Австро-Унгария стои австрийският император, който е и унгарски крал (Негово императорско и кралско величество; учрежденията се наричат Императорски и кралски). Той се ползва с още много други титли (най-важната от тях е крал на Бохемия, или Чехия), отнасящи се към различни региони и държави или традиционни за династията на Хабсбургите.

Официалната титулатура на владетеля е: „Негово имперско и кралско апостолическо величество (име), по Божията воля император (кайзер) на Австрия, крал на Унгария и Бохемия, на Далмация, Хърватско, Славония, Галиция, Лодомерия и Илирия, крал на Йерусалим, ерцхерцог на Австрия, велик херцог на Тоскана и Краков, херцог на Лотарингия, на Залцбург, Щирия, Каринтия, Крайна и на Буковина, войвода на Седмоградско, маркграф на Моравия, херцог на Горна и Долна Силезия, на Модена, Парма, Пиаченца и Гуасталла, на Аушвиц и Затор, на Тешен, Фриули, Рагуза (Дубровник) и Зара (Задар), суверен граф на Хабсбург и Тирол, на Кюбург (днес в кантон Цюрих, Швейцария), Гориция и Градиска, владетел на Триент (Трентино) и Бриксен (Болцано-Бресаноне), маркграф на Горен и Долен Лаузиц и в Истрия, граф на Хоенемс, Фелдкирх, Брегенц, Зоненберг и т.н., владетел на Триест, на Катаро и на Вендската марка (Словенска Крайна), Велик войвода на Войводство Сърбия и т.н.“.

Хронология:

• Франц II (1804 – 1835), който едновременно е и унгарски крал под името Ференц I;
• Фердинанд I (1835 – 1848), който едновременно е и унгарски крал под името Фердинанд V;
• Франц Йосиф (1848 – 1916), който едновременно е и унгарски крал (де факто: 1849 – 1916, де юре: 1867 – 1916);
• Карл I (1916 – 1918), който едновременно е и унгарски крал под името Карл IV.

В началото на 20 век, Австро-Унгария анексира Босна и Херцеговина, дотогава под управлението на Османската империя и предизвиква т.нар. Босненска криза, която по-късно има като последица Сараевския атентат, станал повод за избухването на Първата световна война.

През 1914 г. Австро-Унгария влиза в състава на блока на Централните сили. Тя има една от най-силните сухопътни армии по време на войната. Мобилизирани са 9 000 000 души, като това е третата по численост мобилизация след тези в Руската империя и Германия.

Австро-Унгария е в най-тежко положение от всички съюзници по време на войната, тъй като е принудена да води война на 4 фронта – южен Балкански, Румънски, Източен (руски) и Италиански фронт. Въпреки това Австро-Унгария постига редица победи във войната. През 1915 г., заедно с българската армия разгромява окончателно Сърбия. През 1916 г. Австро-Унгария разгромява Черна гора и налага договор на безусловна капитулация, по-късно същата година Австро-Унгария, заедно с България и Германия, побеждават румънската армия и окупират 2/3 от територията на Румъния.

През 1917 г. австро-унгарската армия разгромява италианците при Капорето и разрушава италианския фронт, пътищата към Милано и Рим са открити. Въпреки това Австрия не предприема решително настъпление, защото изпраща войски на Германия в помощ на западния фронт. През това време Австро-Унгария води редица преговори за излизане от войната, някои от които са почти успешни, но упорството на Италия да вземе най-голямото австрийско пристанище Триест, провалят почти завършилите мирни преговори.

 Основна статия: Сен-Жерменски договор

Едновременно с поражението във войната Австро-Унгария е насилствено разкъсана от Антантата (ноември 1918 г.) според Сенжерменския договор. Главната причина за това е страхът от бързо възстановяване на мощната държава и желанието за завземане на австрийските сфери на влияние от Антантата.

Принципът за самоопределение на съставните нации на Австро-Унгария и даване на възможност за автономното им развитие е споменат в Четиринадесетте точки на Уилсън. Според мирния договор тя изгубва Южен Тирол и полуостров Истрия в полза на Италия, Далмация, част от Каринтия, Крайна и Босна в полза на Югославия, Галиция в полза на Полша, Буковина в полза на Румъния, както и Бохемия и Моравия, които стават част от новосъздадената Чехословакия. Антантата забранява всякаква връзка с Германия – както използването на термина „Германска Австрия“ от бъдещата австрийска държава, така и обединението с Германия (Аншлус).

Австрия е превърната в малка немскоезична държава, с едва 40% от немците в империята и около 12% от територията и цялото население на империята. Около 8 млн. австрийци остават завинаги извън родината – 3,5 млн. в Чехословакия, 2 милиона в Унгария, 1 милион в Румъния, 600 000 в Сърбо-хърватско-словенското кралство, 500 000 в Полша, 200 000 в Италия.

Същата съдба сполетява и Унгария. Около 3,5 милиона маджари остават извън пределите на родината – 2 милиона в Трансилвания (Румъния), 700 000 в Чехословакия, 500 000 в Сърбо-хърватско-словенското кралство и по-малки групи в Полша, Австрия и Италия. Унгария губи 2/3 от територията си, около 30% от унгарското население и около 60% от цялото население на бившето унгарско кралство. Кралят Карл I от династията на Хабсбургите е свален.

Земите на австрийските провинции Бохемия, Моравия и Словакия, заедно със Закарпатска Рутения, сформират Чехословакия – изкуствено създадена държава под натиска на Франция, не на национален принцип, а на принципа на изгодните граници, които биха помогнали максимално за изолацията на Германия и максималното смаляване на Австрия и Унгария, за да не могат никога да се съвземат. Съгласието за формирането на обща държава е постигнато от Томаш Гариг Масарик, който организира чешките и словашките общности и политически сдружения извън границите на империята преди и по време на Първата световна война. Съглашението между чехи и словаци е плод на общи интереси. До формирането на общата държава контактите между двете нации не са особено интензивни. Предимно индустриалните Бохемия и Моравия (Чехия) и предимно аграрната Горна Унгария (Словакия) дори не са част от едно и също държавно формирование. Бохемия и Моравия влизат в австрийската част на империята, а словашките земи – в унгарската, както е видно и от официалното им наименование до 1918 г. Но обединението на чехи и словаци е разглеждано като преграда пред германския и унгарския национализъм, тъй като значителни общности от австрийски германци и унгарци влизат в границите на новата държава и отказват да се примирят в това обстоятелство. От 13 млн. души 6 млн. са чехи, 3,5 млн. са австрийци, 2 млн. са словаци, 700 000 са унгарци, 500 000 русини и други по-малки етнически групи.

Словенските, хърватските и босненските земи влизат в състава на Кралство на сърби, хървати и словенци (от 1929 г. – Кралство Югославия), поради заплахата от Италия, но най-вече за да не бъдат третирани като държави, загубили войната на предстоящата мирна конференция. Словения, Хърватско и Босна днес оценяват излизането от демократичната Хабсбургска империя като историческа грешка.

Краковската земя и Галиция стават част от новата държава – Полша.

• Стивънсън, Дейвид. 1914 – 1918 Историята на Първата световна война. София, Рива, 2008. ISBN 978-954-320-155-6. с. 927.

п б р Централни сили Германска империя • Австро-Унгария • Османска империя • България