Правителство на Александър Стамболийски 1 – Уикипедия

Правителство на Александър Стамболийски 1
40-о правителство на България
Общи
Държавен глава	Борис III
Председател	Александър Стамболийски
Народно събрание	162 / 237
Сформиране	6 октомври 1919
Разпускане	9 февруари 1923
Първоначален състав
Партия(и)	БЗНС НП ПЛП
Министри	8
~ мъже	8
~ жени	0
Хронология
Назначено от	XVIII ОНС
Теодоров 1, 2 Стамболийски 2

Първото правителство на Александър Стамболийски е четиридесето правителство на Царство България, назначено с Указ № 12 от 6 октомври 1919 г.^[1] на цар Борис III. Управлява страната до 9 февруари 1923 г., след което е наследено от второто правителство на Александър Стамболийски.

След продължителни преговори с различни политически сили Александър Стамболийски сформира коалиционно правителство с участието на Народната партия (54 000 гласа) и Прогресивнолибералната партия (30 000 гласа). Непосредствено след като поема властта, доминираното от земеделците правителство прокарва на 22 ноември 1919 г. през Народното събрание „Закон за съдене и наказание на виновниците за Втората национална катастрофа“. Арестувани са бивши министри от кабинета на д-р Васил Радославов. Няколко седмици по-късно е приет и „Законът за търговията със зърнени храни“, който отнема външната търговия от едрите търговци и я предоставя на държавно монополно обединение (Консорциум), заплащащо на твърди и сравнително високи цени зърното на производителите. Приети са и „Закон за санитарно-ветеринарните служби“ и „Закон за водните синдикални сдружения“.^[2]

На 27 ноември същата година министър-председателят подписва мирния договор между България и държавите победителки в Първата световна война. Клаузите на Ньойския мирен договор потвърждават всички мрачни прогнози относно последиците за страната. Към територията на Сръбско-хърватско-словенското кралство са присъединени Западните български покрайнини – Струмишка околия, Царибродско, Босилеградско, част от селищата в Кулско и Трънско. Румъния заграбва Южна Добруджа, а войските на Съглашението окупират Западна Тракия, която през 1920 г. е дадена на Гърция. България трябва да заплати на победителите в срок от 37 години репарации в размер на 2.25 милиарда златни франка, както и да им предаде огромно количество едър и дребен рогат добитък и полезни изкопаеми. Според Ньойския договор числеността на Българската армия е сведена до 30 хиляди души, включително полицейските и граничните части. Тя няма право да притежава някои видове тежко въоръжение и авиация.^[2]

Втората национална катастрофа влошава до крайност икономическата и политическата обстановка в страната. Понижаването на жизненото равнище и жестоките мерки, предприети от правителството срещу стачкуващи работници в големите градове (за потушаването им са използвани въоръжени отряди на БЗНС – Оранжевата гвардия), довеждат до първата общонационална стачка – Транспортната, продължила два месеца. При провеждане на реформите, ориентирани основно към подобряване положението на дребния селски стокопроизводител, БЗНС среща сериозна съпротива от коалиционните си партньори в правителството. За да се освободи от тяхната опека, на 20 февруари 1920 г. Александър Стамболийски предизвиква разпускането на Народното събрание. Насрочени са парламентарни избори, които са проведени на 28 март същата година. Те донасят голяма изборна победа на земеделците – 349 212 гласа и 110 депутатски мандата. За да може да образува самостоятелно правителство обаче БЗНС предизвиква касирането на 13 народни представители от други партии. На 21 май същата година е съставен нов кабинет, съставен само от земеделци. Това дава възможност на последните за кратък период да проведат редица нови реформи.^[2]

Най-важната реформа на правителството на БЗНС е свързана с преразпределението на земеделските земи. Целта е да се създаде поземлен фонд, чрез който да бъдат оземлени безимотните селяни и бежанци от Тракия и Македония. Според гласуваните закони за увеличаване размера на държавните земи за трудова поземлена собственост максималният размер обработваема площ, която може да притежава едно домакинство, е ограничен до 300 дка – ако има семейство. Земите над определения максимум се изземват срещу минимално заплащане. Аграрната реформа засяга интересите предимно на едрите земевладелци. Едновременно с провеждането на аграрната реформа земеделците започват отчуждаване и на част от едрата градска собственост за нуждите на държавните институции. На 28 май същата година е приет от Народното събрание „Закон за трудовата повинност“. Той задължава младежите, навършили 20 години и девойките – 16 години, да полагат безплатен труд в полза на държавата съответно по 12 и 6 месеца. Законът позволява откупуване от трудовата повинност.^[2]

Проведените реформи засягат интересите не само на богатите земевладелци, търговци и собственици на едра градска собственост. Рязко са намалени заплатите на интелигенцията (учители, лекари, адвокати и военни), прави се опит да се ограничи влиянието на армията в обществения живот (на 9 септември 1920 г. са забранени всички тайни офицерски организации). Започва се подготовката за републиканска конституция като първа крачка към премахване на монархията. През 1922 г. под контрола на държавната власт са поставени църковните институции. Земеделците са безкомпромисни към политическите си противници. На 17 септември същата година е разгромен съборът на новата опозиционна политическа формация Конституционен блок (Обединената народнопрогресивна, Демократическата и Радикалдемократическата партия). Водачите му (А. Малинов, С. Костурков и С. Данев) са малтретирани от селяните по време на пътуването им от София до Търново. Два месеца по-късно – на 19 ноември 1922 г. – БЗНС провежда референдум за признаване вината на старите буржоазни партии за националните катастрофи. Под съдебна отговорност са подведени бивши министри от кабинетите „Гешов“, „Данев 4“, „Малинов – Костурков“. Произнесените през пролетта на 1923 г. присъди са от пет години лишаване на свобода до доживотен затвор и отнемане на гражданските и политическите права.^[2]

След 1922 г. отношенията между БЗНС и БКП (т.с.) се влошават. Причината е, че комунистите са единственият реален парламентарен противник на земеделците. БЗНС предприема репресивни мерки в селата със силно комунистическо влияние.^[2]

Във външната си политика Стамболийски се стреми към поддържане на приятелски отношения със Сръбско-хърватско-словенското кралство – съюзник на мощната по това време Франция. Идеята е с помощта на Френската република България да си върне Западна Тракия. Земеделците са ангажирани да прекратят дейността на ВМРО. Резултатът е убийството на вътрешния министър Александър Димитров през 1921 г. и завладяването на Кюстендил от части на националноосвободителната организация през декември 1922 г. ВМРО твърдо застават в блока на противниците на БЗНС. Земеделците стриктно изпълняват клаузите на Ньойския договор, надявайки се, че това ще умилостиви победителите и те ще смекчат санкциите. За да не дразни Великите сили, Стамболийски не установява дипломатически отношения със СССР. Оказана е помощ в храни на гладуващото население на Поволжието. Голямо количество зърно е продадено срещу злато на съветското правителство. Така са попълнени златните запаси на Българската национална банка и левът се стабилизира (по-голяма част от златните авоари на държавата са изнесени срещу американско зърно през гладните 1918 – 1919 г.) В името на идеята за връщане на Западна Тракия в българските предели БЗНС оказва помощ на кемалистките войски във войната им срещу Гърция.^[2]

В началото на 1923 г. БЗНС се разцепва. Част от министрите са недоволни от начина, по който се провеждат реформите. Опозиционното ядро (ръководено от Марко Турлаков и Александър Радолов) е изключено от организацията, а през февруари 1923 г. е съставено ново земеделско правителство.^[2]

Кабинетът, оглавен от Александър Стамболийски, е съставен от дейци на Народната и Прогресивнолибералната партия и БЗНС.

Сформира се от следните 8 министри:^[2]

• 27 ноември 1919 – Подписан е Ньойският договор между България и Антантата.
• 14 юни 1920 – Създадена е Трудова повинност.
• 6 юли 1922 – Три опозиционни партии се обединяват в коалицията Конституционен блок.

• Ташев, Ташо. Министрите на България 1879 – 1999. София, АИ „Проф. Марин Дринов“/Изд. на МО, 1999. ISBN 978-954-430-603-8/ISBN 978-954-509-191-9.

п б р Правителства на България Княжество България (1878 – 1908) Бурмов Климент 1 Цанков 1 Каравелов 1 Ернрот Шесто Соболев Цанков 2 Цанков 3 Каравелов 2 Климент 2 Каравелов 3 Радославов 1 Стоилов 1 Стамболов Стоилов 2 Стоилов 3 Греков Иванчов 1 Иванчов 2 Петров 1 Каравелов 4 Данев 1 Данев 2 Данев 3 Петров 2 Петков Станчов Гудев Малинов 1 Царство България (1908 – 1946) Малинов 2 Гешов Данев 4 Радославов 2 Радославов 3 Малинов 3 Малинов 4 Теодоров 1 Теодоров 2 Стамболийски 1 Стамболийски 2 Цанков 1 Цанков 2 Ляпчев 1 Ляпчев 2 Ляпчев 3 Малинов 5 Мушанов 1 Мушанов 2 Мушанов 3 Георгиев 1 Златев Тошев Кьосеиванов 1 Кьосеиванов 2 Кьосеиванов 3 Кьосеиванов 4 Филов 1 Филов 2 Божилов Багрянов Муравиев Георгиев 2 Георгиев 3 НР България (1946 – 1990) Димитров 1 Димитров 2 Коларов 1 Коларов 2 Червенков Югов 1 Югов 2 Югов 3 Живков 1 Живков 2 Тодоров 1 Тодоров 2 Филипов Атанасов Луканов 1 Луканов 2 Република България (1990 – настоящем) Попов Димитров Беров Инджова Виденов Софиянски Костов Сакскобургготски Станишев Борисов 1 Райков Орешарски Близнашки Борисов 2 Герджиков Борисов 3 Янев 1 Янев 2 Петков Донев 1 Донев 2 Денков Главчев 1 Главчев 2